Читать «Планът на нашествениците» онлайн - страница 14

Неговият кабинет винаги е изглеждал като бърлогата на диво животно, но сега беше още по-зле. Две пейки за разпит бяха съборени, на килима се търкаляха останките от стъпкан калкулатор. Не беше включил осветлението и здрачът, проникващ през решетките на прозорците, заливаше всичко в червено — сякаш той седеше сред черна кръв.

Щом се появих на вратата, Ломбар Хист изхвърча от креслото си като изстреляна ракета. Запрати смачкана топка хартия в лицето ми, сграбчи ме за реверите и ме дръпна само на инч от носа си.

— Значи и това направи! — ревна той. Прозорците издрънчаха. Плясна ме по крака с жилото. — Защо не го спря? — кресна Хист.

Явно си мислеше, че хартиената топка е още в ръката му, защото разтвори пръсти. После я забеляза на пода, където бе отскочила, и посегна към нея.

Не ми позволи да я прочета. Натика ми я в лицето.

Разбира се, не се осмелявах да попитам за какво е всичко това. Опитах се да взема хартията. Едва успях да разбера, че е официален формуляр за отчети, както личеше по раздраното ъгълче, когато той я изби от ръката ми с жилото.

— Идвай с мене! — изрева.

На вратата изръмжа да му повикат местния комендант от стражата на апарата. С подобен на вой глас поиска да приготвят личния му танк.

Двигателите тътнеха, уредите прещракваха и след броени минути потеглихме — конвой, настръхнал от оръжия и почернял от униформите на Втори смъртен батальон.

Глава трета

Патрулната база тънеше в мрак. Дълги редици кораби стърчаха по безкрайните мили на плоското поле, готови за незабавно излитане.

Екипажите бяха в казармите си на южния край на огромната площадка. В далечината осветените прозорци изпъстряха тъмнината.

Взвод от черни униформи се промъкваше безшумно зад нас и както се мушехме между корабите, отбягвайки петната светлина и часовоите, не можех да не си помисля, че в апарата винаги така си вършехме работата — дебнещи, безмълвни, опасни, като хищни зверове.

Ломбар Хист оглеждаше буквите и цифрите, изписани върху всеки кораб. Мърмореше си ги на глас, докато притичвахме от кораб до кораб. Струваше ми се, че би трябвало да има очи като на лепъртидж, защото аз не можех да различа номерата по опашните части на безбройните кораби, а (да не чуят дяволите!) не биваше да запалваме никаква светлина.

Той спря внезапно, отиде по-близо до извисяващото се туловище, за да се увери, и прошепна:

— Ето го! Б-44-А-539-Г. Този кораб беше на Земята!

Хист заговори шепнешком с командира на войниците. Само след секунди те се справиха с ключалката на въздушния шлюз на патрулния кораб. Като сенки петнадесет души от Втори смъртен батальон сякаш потънаха вътре. Чувствах се много уплашен. Какво смятаха да правят? Да отвлекат кораб от Имперския флот ли?

Още няколко секунди трескав шепот с командира, завършил с „…и се скрийте добре, докато не започне полетът“. После Ломбар се обърна към мен, забравяйки да сниши гласа си:

— Защо ти не се погрижи за тези неща, „бибип“ такъв?!

Не искаше отговор. Доколкото познавах Ломбар Хист, той никога не очакваше отговор от никого и за нищо. Да говори беше само негово право. Изведнъж ние вече тичахме приведени обратно по края на полето към камионите.