Читать «Подозренията убиват» онлайн - страница 156

— Хвана ли Мителдорфер?

— Не го видях, в момента Анди и другите претърсват залите пред изходите. Успял е да се измъкне от самолета по време на суматохата.

Появиха се двама санитари с носилка и отнесоха трупа на Петер Хаусман. Освен Дино и Стоун нямаше никого в самолета.

— Ти стой тук — поръча Дино, — ще намеря количка и ще те измъкнем.

Стоун остана сам.

Почувства се по-добре, шокът от пробождането с ножа отминаваше и двадесетина минути след това дори усети как му се доспива. Отпусна назад облегалката и си подложи възглавница.

Почти се беше унесъл, когато дочу звук като от хъркане и отвори очи. Нямаше начин да беше изхъркал самият той, та нали все още не беше заспал.

Хъркането се повтори. Стоун върна облегалката в изправено положение. Звукът продължаваше да се чува, сякаш идваше някъде отзад.

Изправи се неуверено на крака и тръгна към вътрешността на самолета. Звукът постепенно се усилваше. Когато навлезе вече доста навътре в туристическия салон, спря и се насочи наляво. Големият багажен отсек над седалките беше затворен. Протегна се, отвори вратичката му, стисна в ръката си дадения от Дино пистолет и се отдръпна малко назад.

Определи със сигурност, че хъркането идва откъм един сгънат в багажното отделение шлифер. Стоун го отмести с късото дуло на пистолета и откри легнал по гръб мъж на средна възраст, с побеляла коса и малка брадичка.

Стоун не го разпозна от пръв поглед.

В този момент Дино се появи с инвалидна количка.

— Ей — викна му. — Какво правиш там? Защо си станал?

— Ела насам — на свой ред извика Стоун — и дай белезниците.

Мителдорфер се стресна, обърна глава и видя Стоун.

— Ти! — изкрещя.

— Да, аз! — яростно му отвърна Стоун.

64

Минаваше един след полунощ, когато Дино спря колата пред къщата на Стоун.

Започваше да ръми. В отделението за бърза помощ беше като в зоологическа градина. С местна упойка бяха зашили раната, след което му направиха инжекция против тетанус и му дадоха антибиотици и болкоуспокояващи. Стоун успя да убеди доктора, че вкъщи ще се чувства по-добре, отколкото в болницата.

— Благодаря. — с признателност изрече Стоун.

— Е, не се отклоних кой знае колко от пътя си — отвърна Дино.

— Не, имам предвид, че гръмна Хаусман преди да ме прободе повторно.

— Съжалявам само, че не го направих по-рано.

— Обаче всичко свърши, нали? Окончателно.

— Да, сложихме точка.

— Никой друг не крои ли да ни види сметката?

— Спи спокойно нощес — пожела му Дино. — Впрочем и аз ще направя същото. Мери Ан и Бен вече се върнаха у дома.

— Радвам се за теб, знам колко се измъчи.

— Така е. Ергенският живот не е толкова хубав, колкото го представят.

— Е, не зная, все пак не е толкова лош, стига някой да не е тръгнал да те убива.

— Реши ли, какво ще отговориш на Едуардо?

— Ще му изложа разумно аргументите си.

— Може и да се получи, стига да не го ядосаш. Сицилианците успяват да се почувстват обидени дори без да имат основания за това.

— Ще внимавам много в разговора си с него.

— Добре. Приятел си ми, Стоун, но не мога да кажа, че те искам за зет.