Читать «Подозренията убиват» онлайн - страница 150

— Ще пътувате ли, господин Мензиес? — попита Джеф.

— Само за няколко дена. — Мензиес държеше в ръката си обемисто куфарче. — С Питър ще погребем тленните останки на съпругата ми в родината й. Тъжен дълг.

— Да, така е. Много съжалявам за нея. Отивам за багажа. — В спалнята видя два куфара върху леглото.

Тръгна да ги вземе и кракът му се натъкна на нещо под кревата. Наведе се да види какво е, повдигна края на кувертюрата и пред очите му лъсна автоматичен пистолет в кобур. Е, знаеше, че някои хора изпитват параноичен страх да живеят в Ню Йорк. Взе куфарите и ги понесе към асансьора.

В кабината никой не проговори. Джеф мислеше по едно време да попита Мензиес защо продава мерцедеса, но се отказа, в крайна сметка това не беше негова работа. Долу му се наложи да пренареди нещата в багажника, за да вмести всичко.

Мензиес протегна ръка.

— Благодаря за помощта, Джеф. Ще се видим… ъъ… в средата на другата седмица.

— На добър път, господин Мензиес — пожела му сърдечно Джеф. Усети, че Мензиес оставя в дланта му сгънати банкноти. Издебна момент да ги зърне и с изумление откри две стотачки. По това време мерцедесът се отдалечаваше по Пето авеню и зави на изток.

Джеф закрачи умислен към блока. Нищо не разбираше: Хаусман с дълга коса, Мензиес продава колата, оставя му грамаден бакшиш. Нещичко му подсказваше, че повече няма да срещне Хауърд Мензиес.

За десети път извади от джоба вестникарската изрезка и я препрочете. Седем убийства, пишеше там. Пъхна вестника в джоба си и взе решение.

— Ралф — обърна се към портиера на рецепцията, — ще наглеждаш ли малко входа? Трябва да се обадя по телефона.

Раздираше се от противоречиви чувства, но се налагаше да го направи.

61

Пиетро посрещна Стоун и го заведе на терасата, която гледаше към голямата цветна градина. Едуардо Бианки стана да посрещне госта.

— Добър вечер, Стоун — приветства го топло и го покани да седне. — Предлагам ние с теб да вземем по един аперитив навън и да оставим жените да си побъбрят. Много приятна вечер.

— Какво ще желаете, господин Барингтън? — попита Пиетро.

— Една стрега, моля.

Пиетро го погледна одобрително и се отдалечи.

— Вечерта наистина е чудесна — рече Стоун. Лъчите на залязващото слънце и дългите сенки създаваха приятната илюзия за покривало от светлина и сенки върху градината. — Много хубава градина имате.

— Благодаря, Стоун. Понякога си мисля, че тя ме радва най-много от всичко, което притежавам. Остарявам и ми е приятно да видя, че един ден къщата с градините ще бъде в ръцете на хора, които оценяват красотата им.

— Не се съмнявам — отвърна Стоун. — Настроен сте философски.

— Откривам, че подобно настроение ме спохожда все по-често. Сигурно е типично за старите хора.

— Ни най-малко не изглеждате стар.

По лицето на Бианки просветна лека усмивка.

— Когато станеш на моите години, ще разбереш, че старостта не се свежда само до физическо състояние, а е цялостна настройка на ума. Колкото и да се старая, вече не мога да мисля като млад човек, дори не и като мъж на средна възраст. Дар Божи е да запазиш трезв разсъдък на стари години, тогава ти се открива възможност за безкрайни разсъждения и равносметки. Успях ли в живота? Направих ли щастливи близките си? Простени ли са греховете ми?