Читать «Ченгета» онлайн - страница 213

— Отварят — съобщи един от агентите по радиостанцията в колата.

— Ясно, Ла Фуентес — отвърна Линдъл.

Автомобилите на ФБР имаха радиопедал и микрофон на огледалото на предното стъкло, което означаваше, че шофьорът на всяка кола просто натискаше педала и говореше, без да се налага да вдига микрофона към устата си и да се излага на риск да го забележат. Бош бе чул, че в лосанджелиското управление най-после внасят такова оборудване, но първо щяха да го получат отделите за борба с наркотиците и екипите за специално наблюдение.

— Линдъл — каза той. — Случвало ли ти се е някога да говориш по радиото и да натиснеш спирачката по погрешка?

— Не още, Бош. Защо?

— Просто съм любопитен как работи тази чудна машинка.

— Всичко зависи от хората, които работят с нея.

Бош се прозя. Не можеше да си спомни кога е спал за последен път. Бяха пътували цяла нощ, за да стигнат до Лас Вегас, и прекараха остатъка от времето в обмисляне на наблюдението на банката.

— Ти как мислиш, Бош? — попита го Линдъл. — Кога ще се появят?

— Тази сутрин. Те искат да си вземат парите. Няма да чакат дълго.

— Да, може би.

— Според теб ще дойдат по-късно, така ли?

— Ако бях аз, щях да изчакам. Така, ако някой навън наблюдава и чака — независимо дали е от бюрото, от лосанджелиското управление, Пауърс или някой друг — слънцето ще го напече. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Да. Ако седим тук цял ден, когато настъпи моментът, няма да сме в добра кондиция.

Бош замълча и се загледа в Линдъл от задната седалка. Той забеляза, че агентът се е подстригал. Нямаше и следа от мястото, откъдето детективът беше отрязал опашката му.

— Мислиш ли, че ще ти липсва? — попита Бош.

— Какво да ми липсва?

— Да си под прикритие. Онзи живот, искам да кажа.

— Не, вече ми омръзваше. Ще се радвам да заживея нормално.

— Дори и момичетата ли?

Бош видя, че Линдъл бързо плъзва очи към Бейкър и после поглежда към него в огледалото. Трябваше да промени темата.

— Какво мислиш за паркинга сега, Дон? — попита Линдъл.

Бейкър огледа паркинга, който бавно започваше да се пълни. Откъм отсрещния край на банката имаше магазинче за понички и в момента повечето от колите спираха тук заради него.

— Мисля, че можем да влезем и да паркираме до онова магазинче — отвърна Бейкър. — Вече няма да изпъкваме прекалено.

— Добре тогава — каза Линдъл. Той леко повдигна глава така, че да говори към огледалото. — Хм, Ла Фуентес, тук е Рой Роджърс. Заемаме позиция. Ще се обадим от магазина за понички. Това е от задната ви страна. Предполагам.