Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 30

— Ще разберем дали сме прави, още като се плъзне от трупите — каза той. — Ако потъне, край. Отворим ли люка, само ще я наводним. Ако заплава, още сме в играта.

Преговориха плана още веднъж и заеха местата си — Сам при средното храпово колело, а Реми — на това откъм кърмата.

— Готова ли си?

— Да.

— Щом усетиш, че пада от трупите, започваш да натягаш.

— Добре.

Сам започна бавно да натяга храповото колело, като напрегнато се ослушваше във вибрирането на въжето и скърцането на стоманата. След трийсет секунди и четирийсет притягания откъм водата се чу тихо скриптене и перископът се залюля като на забавен кадър към тях.

Чу се още едно приглушено скриптене и Сам мислено видя как трупите под кила се пропукват. Усети леко разтрисане под краката си и въжето изведнъж се отпусна.

— Давай, Реми, колкото можеш по-бързо! Двамата заедно се напрегнаха на храповите колела.

След десет секунди въжето на Сам отново се опъна. Той изтича към другото колело откъм носа и го натегна, докато въжето не затрептя от напрежението. Хвърли един поглед към Реми и видя, че нейното въже също вибрира.

— Добре, стига!

Реми замръзна.

— Тръгни назад към тревата, легни по корем и чакай, докато ти дам знак, че е чисто.

Ако някое от въжетата се скъса, щеше да изплющи назад със смъртоносна сила. Сам тръгна напред, леко плъзгайки ръка по въжето. Усещаше го как трепти. Стигна до брега и погледна надолу.

— Как да не обичаш физиката! — прошепна той.

Подводницата лежеше на брега под ъгъл от трийсет градуса, перископът й стърчеше в клоните на дърветата, а покритият с тиня люк се надигаше от водата.

Реми се приближи до него.

— Леле!

— Да… леле!

Вързаха още едно въже около люка, бавно отпуснаха храповите колела на носа и кърмата, удвоиха и техните въжета, после ги осигуриха още веднъж към по-близки до брега дървета. Придържайки се към едното въже за равновесие, Сам предпазливо стъпи върху палубата. Подводницата изскриптя, помръдна леко и хлътна с няколко сантиметра, но като цяло остана на място.

— Би ли приела честта? — попита той, кимвайки към люка.

— Разбира се!

— Заповядай!

Сам й подхвърли чука, тя го улови във въздуха, качи се на палубата и коленичи до люка. Удари здраво по четирите резета, после остави чука и ги изпробва. Не помръднаха. Повтори операцията още три пъти, докато накрая едното поддаде и със скърцане се освободи.

Реми си пое дълбоко въздух, погледна Сам с разширени очи и отвори люка. На мига сбърчи нос и извърна глава.

— Боже, ужасно е…

— Предполагам, че това отговаря на въпроса дали екипажът е още на борда.

— Да, няма две мнения по въпроса — Реми стисна носа си с пръсти и погледна през отворения люк. — Гледа ме право в очите.

Тялото беше облечено в тъмносин водолазен костюм и шапка на Кригсмарине. Думата „тяло“ всъщност никак не подхождаше на това, което виждаха Сам и Реми.

Затворен в сухата, безкислородна вътрешност на подводницата в продължение на шейсет и четири години, трупът беше претърпял трансформация, която Сам можеше да опише само като частично втечняване, частично мумифициране.