Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 27

Моторницата беше на триста метра от тях. Вниманието на мъжете в нея беше насочено към отсрещния бряг, но Сам знаеше, че всеки миг ще се обърнат насам. Само един случаен поглед и с тях е свършено.

— Дърпай, Реми!

Отново се напънаха с всички сили. Сам се разкрачи и заби пети в земята, дърпаше толкова усилено, че жилите на врата му изпъкнаха. Носът на скифа се появи над ръба на брега, но вън от водата и теглен от гравитацията, моторът оказваше значителна съпротива. Лодката се плъзна педя назад.

— Още веднъж! — каза Сам. — На три. Едно… две… три!

Скифът се плъзна нагоре и се качи върху равната земя. Сам и Реми бързо го издърпаха във високата трева.

— Залегни, Сам.

Реми падна по корем и Сам веднага я последва. Двамата замръзнаха, опитвайки се да успокоят дишането си.

— Мислиш ли, че успяхме? — попита тя.

— Скоро ще разберем. Ако стане напечено, искам да тичаш колкото можеш по-бързо. Бягай към гората и не поглеждай назад!

— Не, Сам…

— Шшшт!

Ръмженето на моторницата се усилваше с всяка секунда, сякаш идваше право към тях. Чу се гласът на Белязания:

— Нещо?

— Нищо. А те с какво са все пак?

— Със скиф, около дванайсет фута дълъг.

— Не може да са от тази страна, трябва да са от другата. Там има много канали, в които да се скрият.

Ревът на моторницата започна да заглъхва, докато се превърна в далечно ехо.

— Влязоха в друг канал — каза Сам, като се надигна на колене и надникна над тревата. — Да, не се виждат. Махнаха се.

Реми легна по гръб и въздъхна.

— Слава Богу!

Сам легна до нея. Тя сгуши глава на рамото му.

— Какво ще кажеш? — попита той. — Оставаме или си тръгваме?

Тя изобщо не се поколеба.

— Стигнахме чак до тук, срамота ще бъде да оставим загадката неразплетена.

— Това е жената, която обичам.

— Безразсъдна и заблудена?

— Не, смела и решителна.

— Не по врат, а по шия…

— Хайде! Да се залавяме за работа!

Сам плю върху маската, потопи я във водата, после я нагласи на главата си. Реми стоеше на брега с ръце на хълбоците, а на лицето й беше изписана тревога.

— Само ще огледам — увери я той. — Ще пестя въздух в случай, че има възможност да влезем вътре. Не че ще се случи, но ако подводницата помръдне в посока към мен, докато съм долу, просто завърти храповите колела, докато отново се изправи. Ако не се върна до… четири или шест часа, тогава може да се тревожиш.

— Много смешно!

— Дръж фронта, ей сега се връщам!

Сам светна фенера, пое дълбоко въздух и се гмурна под водата. Заплува надолу с протегната лява ръка. Почти веднага пълната с водорасли вода стана тъмнозелена и видимостта спадна до метър — метър и нещо. Пред лъча на фенера танцуваха утайки и части от растения, които го караха да се чувства като в кошмарно стъклено кълбо със сняг.

Ръката му докосна нещо твърдо — корпуса. Сам продължи да се спуска, следвайки извивката му, докато фенерът не освети дъното на канала. Килът опираше върху няколко потънали трупи и макар да не изглеждаше добре, беше достатъчно стабилен. Сам изпита облекчение, че подводницата няма да се обърне отгоре му. Дробовете му вече пареха и той излезе на повърхността.