Читать «Тринадесетият съдебен заседател» онлайн - страница 12

Джон Лескроарт

Харди го изпревари:

— Да си затварям устата.

Глицки кимна.

— Мъдри думи.

* * *

Въпреки че все още нямаше официално право на това, Арт Драйсдейл му направи услуга и уреди да получи документите на прокуратурата по убийството на Уит баща и син.

Когато му каза, че Дженифър е спестила някои малки подробности, Арт бе отчасти прав, отчасти — не. Беше прав, че ги е спестила, не беше прав, че са малки.

Те включваха показанията на очевидец, някой си Антъни Алварес, пенсиониран пожарникар, с едно чекмедже медали. Шейсет и четиригодишният Алварес живееше със съпругата си — инвалид — точно срещу семейство Уит и бе чул два изстрела. Ако е бил само един, нямало да му обърне внимание — щял да помисли, че е гръмнал ауспух на кола. Дори и след като ги чул, не му минало през ум, че са изстрели. Само му се сторило любопитно и отишъл до прозореца. Видял Дженифър Уит да стои пред портата на къщата си и да гледа към пътната врата. Първо му минало през ум, че тя също се чуди какви са тези гърмежи. Останала на място няколко секунди, после хукнала да бяга.

Имаше и още един свидетел — госпожа Барбието, от съседната къща, която също бе чула изстрелите и се бе обадила на полицията. Според нея Лари и Дженифър Уит се карали по цели седмици. Синът им бил нещастно същество. Плачел почти непрекъснато. Вечерта преди убийството едва не помрачили вечерята на семейство Барбието… („Трябваше да ги чуете на Коледа, три дни преди това!“)

Харди реши първо да се запознае само бегло с документите и затова отвори веднага на раздел „Свидетели“. От гледна точка на защитата, очевидците по делото не даваха кой знае какъв повод за надежди.

Седеше встрани, на стъпалата пред сградата на съда. Денят беше хладен и слънчев. Подухваше ветрец, който до пет час<а> сигурно щеше да се превърне в буря. Сега все още беше приятно, въпреки дима от автобусите и започващите да се носят във въздуха опаковки от закуски.

Зачете доклада на полицая, арестувал Дженифър. Инспектор Теръл беше започнал да я подозира, след като поискал да му даде списък на нещата, които липсват от дома й. Тя бе проверила внимателно и му бе казала, че не липсва нищо, дори и пистолета, който по-късно бил намерен под контейнера за боклук.

След това я бе попитал защо не го е споменала и тя бе отговорила, че не е обърнала внимание. Харди не си спомняше да се е споменавало за това в някое от телевизионните предавания и сега никак не се зарадва. Затвори папката.

— Харди!

Притвори очи на силното слънце и стана. Висок мъж, малко по-възрастен от него, облечен в тъмен костюм, му подаде ръка.

Харди я пое.

— Видях те, че седиш тук и реших да ти се обадя, Диз. Носи се слух, че защитаваш Дженифър Уит.

— Знаеш какви са тези слухове, Дийн. Никога не са съвсем верни. — Обясни какво е положението — че замества хазаина си, прославения адвокат Дейвид Фримън.

Дийн Пауъл му показа пълна със зъби уста. Имаше величествена бяла на цвят грива, червендалеста кожа и внушителна осанка. Харди все още не искаше да говори с него, не се чувстваше готов за това, но той беше пред него — усмихнат и бъбрив.