Читать «Отмъщение от отвъдното» онлайн - страница 52

— Ще притисна Джими.

— Ако Джими крие нещо, явно го крие добре. Ченгетата клюкарстват, знаеш го. Те са като продавачките на риба — веднъж узнаят ли нещо, трудно си държат езика зад зъбите. И сега знам кой изневерява на жена си, кой пие или смърка и кой взема подкупи от дилърите и от проститутките. Така стоят нещата. А след смъртта на онези деца вътрешните огледаха под лупа живота и кариерата на баща ти, опитвайки се да открият причината на случилото се.

— Официалното разследване не е открило нищо.

— Зарежи официалното разследване. Ти по-добре от всеки знаеш как стават тези работи. Има официално разследване, има и тайно — едното е архивирано и човек може да го проследи, а другото се провежда тайно и после го заравят дълбоко.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че ще поразпитам. Все още някои хора са ми задължени. Да видим дали няма да успея да намеря нещо, за което да се хванем. А ти междувременно прави, каквото смяташ, че трябва. — Той допи виното си. — Хайде да си лягаме. Утре сутрин ще те закарам до Пърл Ривър. Винаги ми е харесвало да гледам как живеят ирландците. Става ми по-добре, че не съм един от тях.

Единайсета глава

Еди Грейс неотдавна беше изписан от болницата и бе предаден на грижите на дъщеря си Аманда. Еди боледуваше от доста време. Научих, че състоянието му не позволява да говори с никого и че през повечето време спи, но явно през последните седмици се беше посъвзел. Беше се върнал у дома, а от болницата го бяха изписали с облекчение, защото не можеха да направят за него нищо повече. Можеше да взема болкоуспокояващите и у дома, не беше нужно да е в болница, а и щеше да бъде по-спокоен, ако е заобиколен от семейството си. Аманда беше оставила съобщение на телефона ми в отговор на предишните ми обаждания, с което ме осведомяваше, че Еди иска и явно е в състояние да се срещне с мен в нейния дом.

Аманда живееше на „Съмит Стрийт“, съвсем близо до църквата „Света Маргарита от Антиохия“ и почти срещу някогашния ми дом на „Франклин Стрийт“. Уолтър ме остави пред църквата и отиде да пие кафе. Аманда отвори вратата секунди след иззвъняването на звънеца, сякаш ме бе чакала в коридора. Косата й беше дълга и кестенява, но нещо в цвета й подсказваше, че е боядисана в близък до естествения си цвят, така че контрастът да не е силен. Беше ниска, малко над метър и петдесет и пет, кожата й беше осеяна с лунички и имаше светлокафяви очи. Изглежда, току-що си беше сложила червило и ухаеше на някакъв цитрусов аромат, който, точно като самата нея, успяваше да бъде едновременно непретенциозен, но впечатляващ.

Бях си паднал по Аманда Грейс, докато учехме заедно в гимназията на Пърл Ривър. Беше по-голяма от мен с една година и се мотаеше с компания, в която беше популярен черният лак за нокти и някакви неизвестни английски групи. Беше от момичетата, които популярните спортни типове се правят, че ненавиждат, но за които си фантазираха тайно, докато наперените им руси приятелки вършеха неща, които не изискваха гаджетата им да ги гледат в очите. Около година преди смъртта на баща ми тя започна да излиза с Майкъл Райън, чиито големи цели в живота бяха да поправя коли и да си открие боулинг — сами по себе си не безсмислени, но неотговарящи на нивото на амбицията, която винаги съм смятал, че би удовлетворила момиче като Аманда Грейс. Майк Райън не беше лошо момче, но разговорните му умения бяха ограничени, а и искаше да живее и да умре в Пърл Ривър. Аманда говореше за пътувания до Европа и за желанието си да учи в Сорбоната. Трудно ми беше да си представя какво е общото между нея и Майк.