Читать «Отмъщение от отвъдното» онлайн - страница 51

Уолтър сви рамене.

— Съдейки по думите ти, той винаги търси някого. — И едва тогава стигна до същността: — А по отношение на кръвните групи, направо не знам какво да кажа. Какви са вариантите? Или Уил и Елейн Паркър са те осиновили и са го пазили в тайна от теб по свои си причини, или Уил Паркър е твой баща от друга жена, а двамата с Елейн са те отгледали като свой син. Това е. Такива са вариантите. — Стана и се приближи към камината, после приклекна, за да я поразпали с ръжена. — Женен съм за Лий вече трийсет и девет години. Ако съм й изневерил и другата жена е забременяла, Лий едва ли би погледнала благосклонно на предложение да отгледаме детето заедно със собствените си дъщери.

— Дори ако нещо се е случило с майката?

Уолтър се замисли.

— Пак ти казвам, мога да говоря само от собствен опит, но подобно нещо би създало във всеки брак почти нетърпимо напрежение. Нали разбираш — всеки ден да си изправен очи в очи с изневярата на съпруга си, да се налага да се преструваш, че обичаш това дете колкото другите, да се отнасяш към него по същия начин като към собствените ти деца. — Той поклати глава. — Не, прекалено трудно е. По-склонен съм да приема първия вариант — осиновяване.

Но родителите ми нямаха други деца, помислих си. Дали това не е променило нещата?

— Но защо са го скрили от мен? — попитах, след като прогоних тази мисъл. — Това не е срамно.

— Не знам. Може би осиновяването не е било официално и те са се страхували да не би да те отнемат от тях. Затова е било по-добре да си мълчат, докато пораснеш.

— Бях ученик, когато почина майка ми. Достатъчно време беше минало, за да ми каже.

— Да, но помисли какво е преживяла. Съпругът й се самоубил, белязан с клеймото на убиец. Тя напуснала щата, отвела сина си в Мейн и после се разболяла от рак. Само ти си й останал и не е искала да те изгуби като син, независимо каква е била истината.

Надигна се и се върна от камината на мястото си. Уолтър беше по-възрастен от мен почти с двайсет години и в онзи момент приятелството помежду ни приличаше повече на дружбата между баща и син, отколкото между двама мъже, работили заедно в полицията.

— Ето какво, Чарли, каквото и да откриеш, те наистина са били твои родители. Те са те отгледали, те са те закриляли, те са те обичали. Ти търсиш родителите си в чисто биологичния смисъл и аз те разбирам. За теб има значение. На твое място вероятно щях да направя същото. Само че не бъркай истината — Уил и Елейн Паркър са били твоите родители. Каквото и да откриеш, не позволявай да замъгли този факт. — Стисна ръката ми силно и после я пусна. — И сега какво? — попита.

— Адвокатката ми е изготвила документите за ексхумацията — отговорих. — Бих могъл да сравня своята ДНК с тази на баща си.

— Би могъл, но още не си. Не си готов, нали?

Кимнах.

— Кога се връщаш в Мейн?

Утре следобед, след като поговоря с Еди Грейс.

— С кого?

— Полицай, приятел на баща ми. Бил болен, но дъщеря му каза, че сигурно ще е в състояние да поговори с мен няколко минути, ако не го напрягам.

— А ако не научиш нищо от него?