Читать «Отмъщение от отвъдното» онлайн - страница 43

Родителите на Рейчъл имаха кучета до неотдавна, когато двете им възрастни колита починаха през няколко месеца. Оттогава все говореха, че ще си вземат друго куче, но така и не се наканиха да го направят. Още ги болеше от загубата на предишните.

Изражението на Рейчъл омекна.

— Трябва да попитам мама, но мисля, че няма да има нищо против. Сигурен ли си?

— Не, но така е правилно.

Тя се приближи към мен и след кратко колебание ме прегърна.

— Благодаря ти.

Бях сложил кошницата с играчките на Уолтър в багажника и след като стана ясно, че Джоан с радост приема кучето, й я дадох. Съпругът й Франк бе на делово пътуване, но тя беше сигурна, че той няма да възрази, още по-малко след като Сам и Рейчъл са щастливи. Уолтър явно схвана какво се случва. Тръгна подир кошницата си и когато видя да я слагат в кухнята, разбра, че ще остане тук. Близна ме по ръката на тръгване, после седна до Сам, за да покаже, че отново е влязъл в ролята на неин пазач.

Рейчъл ме изпрати до колата.

— Интересно ми е защо отсъстваш от града толкова често, след като работиш в „Мечката“? — попита тя.

— Разследвам нещо — отговорих.

— Къде?

— В Ню Йорк.

— Не би трябвало да работиш. Може да не ти върнат разрешителното.

— Не е служебно, а лично — уверих я.

— За теб винаги е лично.

— Иначе не си струва човек да прави каквото и да било.

— Е, просто внимавай.

— Добре. — Отворих вратата на колата. — Трябва да ти кажа нещо. Бях в града по-рано. Видях те.

Лицето й застина.

— Кой е той? — попитах.

— Казва се Мартин — отговори Рейчъл след малко.

— Откога се срещаш с него?

— От скоро. Може би от месец. — Замълча. — Още не знам дали е сериозно. Щях да ти кажа. Просто още не съм наясно.

Кимнах.

— Другия път първо ще звънна — обещах, качих се в колата и потеглих.

През този ден научих нещо — може и да има по-лоши неща от това да отидеш някъде с кучето си и да си тръгнеш без него, но не са много.

Пътуването ми до къщи беше дълго и тихо.

II

„Неискреният приятел е по-опасен от явния враг.“

Франсис Бейкън (1561–1626),

„Съвет към Бъкингамския херцог“

Девета глава

Мина почти седмица, преди да пътувам отново до Ню Йорк. Не че имаше голямо значение — в „Мечката“ не ни достигаха хора и аз работех допълнително, за да поема част от работата, така че нямаше начин да замина дори да исках.

Почти месец се опитвах да се свържа с Джими Галахър и оставях съобщения на телефонния му секретар, но получих отговор едва през тази седмица. Не ми се обади по телефона, а ми изпрати писмо, с което ме уведомяваше, че е бил на дълга ваканция от зимата в Ню Йорк, но вече се е върнал в града и с радост ще се види с мен. Писмото беше написано на ръка. Точно в стила на Джими — той пишеше писма с безупречна калиграфия, пренебрегваше компютрите и смяташе, че телефонът е създаден, за да улеснява него, не другите хора. Истинско чудо бе, че изобщо има телефонен секретар, но Джими обичаше да общува и машинката му даваше възможност да не пропуска нищо важно и да пренебрегва каквото не му е приятно. Що се отнася до мобилните телефони, почти съм сигурен, че според него те бяха пъклено дело, сравнимо с отровните стрели и с хората, които солят храната си, преди да я опитат. В писмото му пишеше, че е свободен да се срещнем в неделя на обяд. Тази точност също беше типична за Джими Галахър. Баща ми казваше, че полицейските доклади на Джими са истинско произведение на изкуството. Показвали ги на студентите в полицейската академия като образцови документи, както бихте показали тавана на Сикстинската капела на група начинаещи бояджии и бихте им обяснили, че към това трябва да се стремят, докато боядисват стените на апартаментите.