Читать «Отмъщение от отвъдното» онлайн - страница 42

Ако Джоан имаше опашка, едва ли щеше да я маха радостно. Усмихна се насила, докато се приближавах, и леко ме целуна по бузата.

— Не те очаквахме — каза. — Рейчъл е в града. Не съм сигурна кога ще се върне.

— Мога да почакам — отвърнах. — Пък и всъщност съм дошъл да видя Сам и да помоля за услуга.

— За услуга ли? — усмивката й се стопи.

— Ще почакам да се върне Рейчъл.

Сам пусна Уолтър, дойде при мен и прегърна краката ми. Вдигнах я и я погледнах в очите.

— Здравей, красавице.

Тя се изкиска и докосна лицето ми.

— Тати — каза и погледът й се изпълни с топлота.

Джоан ме покани вътре и ми предложи кафе. Бях си изпил дневната доза, но така поне имах с какво да си запълня времето. Иначе щяхме просто да седим и да се гледаме или пък да използваме Сам и Уолтър като нещо, което да ни ангажира вниманието. Джоан се извини и излезе, като затвори след себе си вратата. Чух я да говори тихо. Сигурно се обаждаше на Рейчъл. В нейно отсъствие двамата със Сам се заиграхме с Уолтър и аз слушах дъщеря си да говори на някаква смесица от познати думи и свой собствен език.

Джоан се върна и наля кафето, после наля малко мляко в пластмасова чаша за Сам и се заехме с кексчетата, бъбрейки си просто ей така. След петнайсетина минути чух отпред да спира кола, а после в кухнята влезе Рейчъл, зачервена и гневна. Сам тутакси хукна към нея, после посочи кучето и пак изрече името му на нейния си език.

— Изненадваш ме — оповести Рейчъл и ми даде да разбера, че изненадата е от типа на онези, когато се събуждаш с труп в леглото.

— Импулсивно решение — обясних й. — Съжалявам, че ти обърках плановете.

Колкото и да се стараех — всъщност не знам дали изобщо се постарах, — гласът ми прозвуча малко остро. Рейчъл го долови и се намръщи. Джоан, дипломатична както винаги, заведе Сам и Уолтър навън да играят, а Рейчъл свали палтото си и го метна на един стол.

— Трябваше да се обадиш — каза тя. — Можеше да сме излезли или да сме заминали някъде. — Понечи да прибере няколко чинии от сушилника, но се отказа и попита: — Е, как си?

— Добре съм.

— Още ли работиш в „Мечката“?

— Да. Не е толкова зле.

Тя успешно изимитира измъчената усмивка на майка си.

— Радвам се да го чуя. — Помълча известно време, после каза: — Трябва да установим правила за посещенията, това е всичко. Доста е далече, за да идваш, когато ти скимне.

— Опитвам се да идвам възможно най-често, Рейч, и се старая да се обаждам. Освен това не просто ми скимва.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Да, знам.

Отново мълчание.

— Мама каза, че искаш да помолиш за услуга.

— Искам да оставя Уолтър при теб.

За пръв път тя изрази друго чувство, а не безсилие и едва сдържан гняв.

— Моля? Но ти обичаш това куче!

— Така е, но често отсъствам, а той обича теб и Сам не по-малко от мен. Затворен е вкъщи, докато съм на работа, и все се налага да моля Боб и Шърли да го наглеждат, докато отсъствам от града. Не е честно спрямо него, а и знам, че родителите ти също обичат кучета.