Читать «Отмъщение от отвъдното» онлайн - страница 41

Емили от години бягаше от онова, което я преследваше. Все по-умело успяваше да се крие от него, но не достатъчно, за да се скрие завинаги. Боеше се, че накрая то ще спипа и нея.

Щеше да я спипа и да я унищожи.

Осма глава

Следващият ден ми беше почивен и имах възможността да забележа колко неспокоен е станал Уолтър. Драскаше с лапи по вратата, за да го пусна навън, а минути след това отново започваше да се моли да влезе. Като че ли не искаше да се отделя от мен за дълго, но заспиваше с мъка. Когато Боб Джонсън се отби да ни види по време на сутрешната си разходка, Уолтър не пожела да отиде при него дори когато Боб извади бисквитка от джоба си.

— Знаеш ли, държа се така и докато ти беше в Ню Йорк — каза Боб. — Тогава реших, че просто не му е добре, обаче явно не се е оправил.

Следобед заведох Уолтър на ветеринар, но лекарката не откри нищо нередно.

— Остава ли сам за дълго? — попита ме тя.

— Ами, аз работя, понякога се налага да отсъствам от къщи за една-две нощи. Съседите се грижат за него, докато ме няма.

Тя потупа Уолтър.

— Според мен това не му се нрави много. Още е малък. Нуждае се от присъствие и поощрение. Трябва му режим.

Два дни по-късно взех решение.

Беше неделя и аз се отправих на път рано с Уолтър на предната седалка до мен, който ту заспиваше, ту съзерцаваше прелитащия покрай прозореца свят. Пристигнах в Бърлингтън преди обяд и спрях в едно магазинче, за да купя парцалена кукла за Сам, и в пекарната за кексчета. Поръчах си кафе в едно заведение на „Чърч Стрийт“ и се опитах да прочета „Ню Йорк Таймс“, докато Уолтър лежеше в краката ми. Рейчъл и Сам живееха само на десетина минути път извън града, но не бързах. Не можех да се съсредоточа над вестника. Вместо това галех Уолтър и той притвори клепачи от удоволствие.

Една жена се появи от прохода отсреща на улицата с разпусната по раменете червена коса. Усмихваше се, но не на мен. Зад нея вървеше мъж, който й говореше нещо и я разсмиваше. Изглеждаше по-възрастен от нея, заможен, с коремче. Леко я придържаше с ръка за кръста, докато вървяха. Уолтър забеляза Рейчъл и понечи да се изправи, но аз го задържах за нашийника. Сгънах вестника и го метнах встрани.

Очертаваше се лош ден.

Когато стигнах до къщата на родителите на Рейчъл, майка й Джоан играеше на топка със Сам пред голямата къща. Сам беше вече двегодишна, знаеше названията на любимите си храни и схващаше какво означава „мой“, тоест всичко, което й харесва: от бонбоните на другите до някое дърво. На моменти завиждах на Рейчъл за възможността да наблюдава как расте Сам. Аз виждах развитието й накъсано, като на развалена филмова лента, от която липсваха важни кадри.

Сам ме позна, щом слязох от колата. Всъщност мисля, че най-напред позна Уолтър, защото извика някакъв объркан вариант на името му и разпери подканящо ръце. Никога не се бе страхувала от Уолтър. Той влизаше в нейната категория „мой“, а подозирам, че и кучето имаше същото отношение към нея. Хукна към нея на едри скокове, но намали темпото няколко метра преди детето, за да не го събори. Сам го прегърна, а Уолтър я пооблиза, легна и й позволи да се стовари отгоре му, щастливо размахвайки опашка.