Читать «Жътварите» онлайн - страница 42

— Така ли? И колко пъти падна?

— Откъде да знам, да не съм ги броил? Нарочно блъскаше глава в цимента.

— Сигурни ли сте, че сте му прочели правата?

— Някой от полицаите все го е направил. Аз не съм.

— Не си ли поиска адвокат?

— Може да е поискал, не съм чул.

Детективът отпи от шишето, избърса потта от челото си, въздъхна.

— Не е негово дело това. Убийството е изпипано тънко.

Устър също избърса челото си и отвърна:

— Тънка работа казваш, а? Аз Дебър го познавах отблизо. И хората, с които движеше — също. Тая измет не е по тънките изпълнения. Те щяха да го гръмнат, евентуално да го наръгат, може би топките да му отрежат. Ей така, за авторитет. Никой не би се заел да разглобява свирка, да прави експлозив, за който се искат сериозни познания по химия, че да запоява парчетата й сетне. Хората, за които говоря, не са такива умници, напротив. А хлапакът ей там… — началникът направи пауза и посочи с пръст към стъклото — виж, той достатъчно е учил в шибаното училище, може да свърши такова нещо. При това има и мотив: Дебър уби майка му, чукаше леля му ей така — нарочно.

— Къде са ти доказателствата, че Дебър е убил майката?

— Доказателства ли? Пфу! — изплю се Устър на пода. — От доказателства нямам нужда. Просто зная. Сигурен съм!

— О, така ли? Само че в съда на тези неща гледат по-иначе. Нали познавам хората, които разпитваха Дебър. Какво ли не го правиха, само на ток не са го пекли. И не успяха да го пречупят. Затова налице няма нищо. Нито свидетели, нито признание, нито доказателства, нито реално обвинение — само общи приказки.

В стаята за разпити главата на момчето леко помръдна, сякаш чуваше какво говорят. Устър не бе сигурен, но му се стори, че за миг по лицето на хлапака заигра усмивка.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Устър и сега гласът му беше по-мек.

— Откъде да зная? Ти ми кажи. Ти се правиш на Шерлок Холмс.

„Майната ти, нагъл, тъп копелдак! — изруга наум Устър. — И баща ти беше същият тъпанар. По-далеч от носа си не виждаше.“

— Мисля си — продължи на глас началникът с леден тон, — че ако хлапето не беше убило Дебър, той самият щеше да го довърши. Казвам си също, че и двамата не са имали избор. Или единия щеше да го бъде, или другия. Ако го нямаше хлапето, сега на онзи стол ей там щеше да седи Дебър.

Детективът изгълта остатъка от напитката и почти се задави. Тонът на Устър бе направил нужното впечатление. Вече съжаляваше, че го е обидил. Прочисти гърло и опита да поправи грешката.

— Гледай, шефе, сигурно си прав. В този хлапак има нещо… признавам, че ги разбираш тези неща. Само че докога ще се туткаме? Той мълчи като риба…

— Още няколко часа са нужни. Най-много. Не го ли натиснахте на тема семейство — там му е слабото място?

— Не сме. А ти?

— Опитах, тогава за пръв път проговори.

— И какво каза?

— Че не съм човек, дето несправедливо ще посегне на жени.

Щатското ченге се ухили, но се усети и сконфузи.

— Има и други начини, малко по-така… — подметна той.

— Мисля си, че и ти не си такъв човек — поклати глава Устър.

Детективът кимна.

— Е, ще продължим.