Читать «Жътварите» онлайн - страница 29

Дори когато изглеждаше напълно спокоен, в него пак имаше нещо прикрито и напрегнато. Казват, че очите са прозорците на душата и хората с добри сърца излъчват добрина през тях. Детектива беше различен. Не че не беше добър човек. Уили знаеше, че никога не е обръщал гръб на чуждата болка и нещастие, никога не е отказвал помощ на ближен в беда. Белезите по лицето и тялото му бяха доказателства за истинска доблест и мъжки кураж. Още много подобни носеше дълбоко в себе си, в самата си душа.

Но колкото добрина да имаше в него, тя винаги се бореше с бушуващия там гняв, с изстраданата мъка и загуба. Детектива се бореше със себе си, съпротивляваше се на опитите на тъмната страна да победи светлата, но невинаги успяваше.

— Хей, к’во ти става тази вечер, бе, човек? — стресна го гласът на Арно. — Писмо от данъчните ли получи, що ли?

— Сигурно е от възрастта — сви рамене Уили. — Кара ме на размисъл.

— За к’во ти е, бе, шефе? От мислене по-добре няма да ти стане. Пък и си доста дърт вече тепърва да започваш. Я удари една бира.

— Май си прав — отвърна Уили и някой пъхна в ръката му шише бруклинско пиво.

Напоследък пиеше само светло. Радваше се, че в Уилямсбърг отново отвориха старата пивоварна, и смяташе, че е редно да подкрепя родното производство.

Отново извърна глава към тримата в ъгъла. Ейнджъл срещна погледа му и вдигна чаша за наздравица, Луис го последва. Уили размаха бутилката с навлажнени очи и пламнало лице, обзет от топло чувство на благодарност.

Тези хора му бяха приятели и миналото им беше без значение. А пък и нещо се бе променило в техния свят, струваше му се, че поради влиянието на третия — Паркър. Така или иначе за него те бяха на страната на доброто, та било то и по свой собствен начин. В следващия миг усмихнат се обърна и Детектива. Уили отговори с усмивка и за пореден път изпита странното чувство, че този човек чете мислите му.

Това го наведе на друга мисъл. През последните няколко дни имаше неприятното усещане, че нещо не е наред. Не знаеше причината, не можеше да се досети за нищо определено. Само че… ето например онзи ден на улицата срещу сервиза забеляза спрял шевролет, модел „Малибу“.

Отпред седяха двама и го наблюдаваха. Поне така му се стори и може би беше прав, защото когато той се загледа в тях, онези веднага се разкараха. Рече си, че май го избива на параноя. Само че на следващия ден същата кола се мярна отново, но този път спря малко по-далеч от входа на сервиза.

Помисли си дали да не спомене случилото се на Луис, но веднага се отказа. Не му беше нито мястото, нито времето. Започваше седмото десетилетие в своя живот и сигурно затова бе станал свръх подозрителен. То е присъщо на дъртаците. И все пак не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че нещо не е наред, че в битието му има пробойна. Същото усещане имаше, когато съпругата му подаде молба за развод и без малко не изгуби сервиза. По същия начин бе изпитал чувството, че в съществуването му се е появила пукнатина. Че светът му ще бъде променен от нещо извън него, нещо враждебно и опасно.