Читать «Белият път» онлайн - страница 53

— Не те оставят да спиш, а? Кукумявките ли?

Той се обърна към мен и за миг в усмивката му разпознах стария Ейнджъл.

— Не, Птицо, тишината не ме оставя да спя. Как, по дяволите, заспивате в тази пуста тишина?

— Ако мислиш, че това ще помогне, да ида да си поиграя с клаксоните на колите или да псувам на арабски под прозореца ви, а?

— Брей, да му се не види! Ами иди, защо не?

Във въздуха танцуваха рояци комари и други нощни гадинки, те само чакат човек да им падне, да си смукнат от кръвчицата му едно хубавичко. Взех кибрита от перваза и запалих апаратчето, което гони тези твари, сетне се наместих до Ейнджъл. Подаде ми чашата си.

— Малко млекце?

— Не, благодаря. Отказвам го.

— Прав си, този пуст калций убива хора като нас. — Рече го и отпи. — Тревожиш се за нея, нали?

— Кого имаш предвид? Рейчъл ли?

— Рейчъл, ами! Ти за кого мислиш, че питам? За Челси Клинтън ли?

— Тя си е добре. В колежа изкарвала хубави бележки, какво толкова.

По устните му заигра усмивчица, лека и ефирна, като крилцата на пеперудка.

— Хайде, Птицо, не се прави на много отворен. Отлично разбираш какво те питам.

— Зная, Ейнджъл, зная. Да, прав си — понякога ме е страх, ама много. Така се безпокоя, че излизам тук навън, на тихото, съзерцавам тресавището и се моля. Моля се нищо да не й се случва, на нея и на детето в нея. Честно да ти кажа, все ми се струва, че съм си изстрадал страданието, дето ми се полага. И не само аз. Всички ние сме на този хал. И все ми се иска да се надявам, че тази книга е вече затворена, така да се каже.

— Живееш на място, което те навежда на опасни мисли, особено нощем — рече Ейнджъл. — Иначе тук е хубаво, мирно и кротко, направо прекрасно.

— Да не мислиш да се заселваш тук след окончателното пенсиониране, а? Щото ако си решил така, аз пак ще трябва да се местя — изкодоших го аз.

— Тц, аз съм си градско чедо, обичам големия град. Но тук наистина е тихо и мирно.

— В една къщурка ей там се въдят змии.

— Че при кого не се въдят змии — отвърна той философски. — Какво ще ги правиш?

— Оставил съм ги на мира. Надявам се сами да се разкарат или някой друг да ги изтреби вместо мен.

— И ако не стане?

— Е, тогава ще трябва аз да се занимавам. Не искаш ли да ми кажеш по какъв повод идвате насам?

— Гърбът ме боли — отвърна ми просто. — Болят и онези места по бедрата, откъдето ми взеха кожа за присаждане.

Погледнах го, в очите му съзрях нощните сенки. Хрумна ми, че сякаш те са вече част от него. Елементи на света на мрака, влезли по някакъв начин в него, обсебили душата му.

— Още ги виждам — прошепна той, сякаш ми прочете мислите. — Виждам ги онези изроди… и ден, и нощ, шибания преподобен и сина му, натиснали ме и ме режат ли, режат. А той ми шепне. Не знаеш ли? Не съм ти казвал, а? Онзи шибан Пъд, той ми шепне, разтрива ми челото и ми реди, че всичко е наред, да не се боя, а пък онзи изверг — старецът, ме касапи отзад. Значи сега, изпъна ли се изправен и незабавно усещам скалпела по кожата на гърба, чувам същия онзи шепот и всичко отново се връща и ме мъчи. Вселява се в мен, знаеш, и ме отвежда отново в миналото. И тогава в мен нахлува същата тази страшна злоба, омраза, казвам ти, Птицо, ужасно е! Такава ненавист никога не съм изпитвал преди онази случка.