Читать «Белият път» онлайн - страница 52

— Синът му опрашил някакво маце, сега е бременно — разказваше Ейнджъл.

— Кой от синовете? Лео ли?

— Не — другият — Ники. Който мяза на онези — идиотизираните учени. Само дето не е учен, де.

— И какво? Ще направи ли нужното?

— Охо, вече го направи. Ската се в Канада, а бащата на момичето е луд, та бесен. Той е Пит Драконис, нали го помниш — викат му Джърси Пит. С него майтап не става, човек не бива да се ебава с хора с име като на някой щат. Изключение може само за Върмонт. Там са добряци и единствено се озверяват, ако не участваш в кампанията за спасяване на китовете или откажеш да пиеш от техния чай.

Засмяхме се, сетне поръчахме кафе. Разказах им за Елиът и за клиента му. Ейнджъл тъжно клатеше глава.

— Не ми говори, ега ти щата — това Южна Каролина — изруга той. — Баш ми е любимият.

— Там едва ли скоро ще разрешат Празник на гейовете, а? — избъзиках го аз.

— Откъде рече, че бил онзи човек? — изведнъж запита Луис.

— Град на име Грейс Фолс. Той се пада недалеч…

— Отлично зная къде се пада — отсече той.

В гласа му прозвуча особена острота и тя ме накара да замълча. Дори и Ейнджъл му хвърли бърз поглед, но и той премълча. Всички гледахме как Луис мълчаливо смачка в пръсти останалото му от кифличката парче.

— Кога смяташ да тръгнеш? — запита Луис след малко.

— В неделя.

С Рейчъл бяхме обсъдили проблема — стигнахме до едно и също заключение: няма да мога да си намеря място, ако не отида да помогна поне за няколко дни. Сетне с риск да ме схруска заедно с дрехите, бях подметнал за разговора с Макартър и неговите идеи за охрана. За голяма моя изненада тя лесно се съгласи той да се отбива редовно, а в кухнята и спалнята да сложим паникбутони. И на всичкото отгоре ме размаза с обещанието, че ще сондира приятелките си за евентуална сгледа с Уолъс.

Луис се замисли, пресмяташе нещо наум. Вероятно календарните дни.

— Там ще те намеря — изведнъж рече той.

— Ние ще те намерим — поправи го Ейнджъл с лек укор.

— Първо трябва да свърша нещо сам — каза Луис. — Помежду другото.

— Аз така и така нямам друга работа — настоя Ейнджъл и сега гласът му звучеше напълно неутрално.

Разговорът придобиваше опасни измерения и предпочетох да не задавам въпроси точно сега. Затова поисках сметката.

— Искаш ли да ми кажеш какви бяха тези намеци и недоизказани неща? — изгледа ме Рейчъл на път за колата, докато другите двама вървяха отпред и мълчаха.

— Не бих могъл — рекох искрено. — Честно казано, и аз не съм съвсем наясно, но имам определено предчувствие: някой ще си проклина деня, когато се е родил. Или когато тези двамата са тръгнали от Ню Йорк за насам.

Сетне си добавих наум: „дай боже този някой да не съм аз самият“.

Същата нощ се събудих от шум на долния етаж. Оставих Рейчъл заспала, тихо се измъкнах от постелята, облякох роба и слязох. Предната врата бе отворена, Ейнджъл седеше на верандата, облечен в анцуг и стара тенисфланелка, изпънал напред боси нозе. В ръка държеше чаша мляко, бе се загледал в обляното от лунните лъчи тресавище. Нейде от запад се обади кукумявка, крясъкът бе остър, пронизителен. Знаех, че двойка от тези птици гнезди в гробището „Блак Пойнт“. Понякога, минавайки нощем, съм ги улавял в светлината на фаровете: очите им като въгленчета, размахали криле, поемат към върхарите на дърветата, а в ноктите им се гърчи я мишка, я някоя друга гадинка.