Читать «Белият път» онлайн - страница 55

— Знаеш ли къде е Каина? — изведнъж попита Ейнджъл.

— Тц — отвърнах.

— В Джорджия е. Луис е роден там някъде, наблизо. На път за Южна Каролина ще се отбием там. Казвам ти просто да го знаеш.

Изрече думите и в очите му се появи светлина, сякаш пламъчета лумнаха за миг. Веднага ги разпознах, че нали съм ги виждал същите в огледалото — в собствените си очи. Той се изправи и извърна глава, за да скрие изражението на болката, сетне бавно тръгна към вратата.

— Няма да разреши нищо — рекох ей така.

Той се спря на прага и извърна глава — само за миг.

— Че кво ми пука?

На сутринта Ейнджъл почти не проговори на закуска, а каквото каза, не бе отправено към мен. Нощният разговор на верандата не ни бе сближил, напротив. Всъщност бе потвърдил, че напоследък са се появили различия, които застават помежду ни и ни отчуждават. Това го потвърди и Луис — преди да си тръгнат.

— Снощи вие двамата сте разговаряли?

— Малко.

— Той е на мнение, че си бил длъжен да убиеш онзи свещеник. Когато си имал тази възможност.

Замълчах. Гледах Ейнджъл и Рейчъл, които си шепнеха нещо. Той бе навел глава, от време на време кимаше, но усещах как от него просто се излъчва нетърпение и безпокойство. Отдавна бе минало времето на доводите, на логиката и разума.

— Значи вини мен?

— Не е толкова просто.

— А ти?

— Не, аз не те виня. Ако не беше ти, досега да са го убили поне два пъти. Между мен и теб не стои нищо лошо, няма спор. А Ейнджъл, той сега е объркан.

Ейнджъл се наведе и целуна Рейчъл по бузата. Сетне бързо тръгна към колата, погледна към нас, кимна ми и си влезе.

— Аз ще трябва да отида там днес.

— В затвора ли? — Луис веднага разбра какво имам предвид и в гласа му прозвуча напрежение.

— Да.

— Може ли да попитам защо?

— Фокнър е искал да говори с мен.

— И ти си се съгласил?

— Обвинението има нужда от много помощ, а от Фокнър няма да я получи. Заместник-прокурорът е на мнение, че тази среща няма да навреди, напротив, може да се окаже полезна.

— Не е прав.

Премълчах.

— Може да призоват Ейнджъл.

— Ако го намерят, та да му връчат призовката. Иначе не става.

— Ако свидетелства, може би ще помогне да сложат Фокнър зад решетките — където му е мястото.

В същия миг Луис тръгна към колата, извърна се и през рамо рече:

— Може би не ни е нужен зад решетките, а навън — където ще го докопаме.

Въздъхнах и се загледах след колата. Тя пое по „Блак Пойнт роуд“, сви на моста и тръгна по „Олд Кънтри“. Мина още малко време и се загуби зад дърветата. Изведнъж усетих, че Рейчъл стои до мен и ми държи ръката.

— Знаеш ли — рече тя, — сега ми се иска този Елиът Нортън хич да не беше ти се обаждал. Откакто водихте онзи разговор, вече нищо не е същото.

Стиснах й ръката в ответ и с пълното съзнание, че е права. Ужасно ми се искаше да я прилаская, успокоя и уверя, че нищо лошо няма да ни се случи. Защото по някакъв злокобен начин съдбата ни беляза живота, застрашиха ни събития, за които ние самите нямахме никаква вина. Но пък как да им обърна гръб точно сега? Не мисля, че би помогнало. Не и сега.