Читать «Белият път» онлайн - страница 50

— Пак ли мъкнеш цял арсенал в багажника? — засмях се аз.

— Защо, имаш нужда от нещо по специалничко, а?

— Ами, имам. Страх ме е да няма буря, че ако мълния ти тресне колата, от къщата ми нищо няма да остане.

— Е, не може всичко да ти е наред — философски заяви той. — Рисковете са присъщи на професията. При това живеем в един отвратен и гаден свят.

— Знаеш ли ти как наричат онези, дето все мислят, че целият свят ги е подгонил да ги такова, а? Наричат ги параноици!

— А как се наричат другите, дето не мислят така — ухили се Луис. — Кажи де! Наричат се мъртви.

Избута ме нарочно с рамо и с лекота прескочи стъпалата, за да прегърне излязлата на вратата Рейчъл. Тя е единственото същество на този свят, към което Луис някога е демонстрирал видима обич. Що се отнася до Ейнджъл, предполагам, че от време на време си позволява да го погали по главата. В края на краищата те бяха заедно вече почти шест години.

Сега напред пристъпи самият Ейнджъл.

— Колкото повече одъртява, толкова по-очарователен става — кимнах му с глава към Луис.

— Така си е — отвърна той ухилен. — Ако не беше очарователен, щеше да има щипки, осем крака и жило на края на опашката.

— Боже мили, дръж си го за себе си!

— Така си е — мой си е. Аз съм късметлията.

Будалкахме се и ми беше ужасно драго, че са тук, но ми се стори, че Ейнджъл е някак си внезапно остарял. Не бяхме се виждали само няколко месеца и сега около устата и очите му забелязах отчетливи бръчици, черната му коса бе осеяна със сиво. Май вървеше по-бавно, сякаш се бои да не направи погрешна стъпка. Луис ми бе казал, че има силни болки в гърба, откъдето онзи изверг, преподобният Фокнър, бе изрязал парче кожа. От средата на плещите, помежду лопатките, пък го и бе зарязал да кърви в стара вана. Новотрансплантираната кожа прихванала, но целокупният оздравителен процес е нещо сравнително бавно и шевовете опъват, болят при всяка стъпка.

На всичкото отгоре двамата страдаха и от принудителна раздяла. Пряката намеса на Ейнджъл в довелите до залавянето на Фокнър събития неизбежно беше привлякла вниманието на закона. А то не бе никак здравословно нито за него, нито за Луис — и двамата имаха обременено минало. Затова Ейнджъл се бе преместил в апартамент на около десетина пресечки разстояние от Луисовия. За да не попадат в полезрението на полицейското наблюдение и постоянните следствия, които много лесно могат да разровят минали неща и събития. Сега бяха рискували със самото си идване тук, но то бе идея на Луис и аз не бих се заловил да споря с него или да критикувам преценките му. Може би бе решил, че и Ейнджъл има нужда да бъде сред хора, които го обичат и ценят.

Ейнджъл незабавно усети какво ми се върти в главата и се усмихна тъжно.

— Не ти изглеждам много добре, нали?

— Че ти кога пък си изглеждал добре, а? — изкодоших го аз с надежда да го разсея.

— О, да, аз пък забравих. Я да влезем вътре, че ме караш да се чувствам като инвалид.

Рейчъл му хвана ръцете и го целуна по бузите, прошепна нещо в ухото му. Той се изсмя високо, това бе първата проява на веселие, откакто бяха дошли.