Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 2

Уаксилий изчака. След това изчака още малко. След това прочисти гърло. Най-накрая, барманът се затътрузи към него.

— Аха?

— Търся един мъж — промърмори Уаксилий тихо. — Наричат го Джо Гранита.

— Не го знам — отговори барманът.

— Не го… Та той е най-прословутият разбойник по тези места.

— Не го знам.

— Но…

— По-безопасно е да не познаваш мъже като Джо — прекъсна го барманът и отхапа от кълката. — Но имам един приятел…

— Каква изненада.

Барманът го изгледа раздразнено.

— Кхъм — прокашля се Уаксилий. — Извинявам се. Продължи, ако обичаш.

— Приятелят ми е от типа, който е склонен да познава хората, които останалите не искат. Но отнема известно време да се свърже с него човек. Ще платиш ли?

— Аз съм защитник на закона — отговори Уаксилий. — Правя всичко това в името на справедливостта.

Барманът примигна — бавно, подчертано, сякаш трябваше да положи съзнателни усилия да не обърка действието.

— Значи… ще платиш?

— Да, ще платя — въздъхна Уаксилий и направи мислена сметка на парите, които му се бе наложило да похарчи за търсенето на Джо Гранита досега.

Не можеше да си позволи пак да остане на червено. Унищожителката имаше нужда от ново седло, а и скоростта, с която Уаксилий трябваше да сменя костюмите си с нови тук, беше притеснителна.

— Хубаво — каза барманът и му направи знак да го последва.

Проправиха си път през помещението — около насядалите хора и покрай фортепианото, което бе поставено до една от гредите, между две маси. Изглеждаше така, сякаш не са свирили на него от векове, а отгоре му бяха наредени множество мръсни чаши. Стигнаха до стълбището за горния етаж и влязоха в една малка стаичка до подножието му. Миришеше на прах.

— Чакай — заръча барманът, след което си тръгна и затвори вратата след себе си.

Уаксилий скръсти ръце и огледа единствения стол, оставен в помещението. Бялата му боя бе напукана и олющена; не се съмняваше, че ако седне, половината ще остане по панталоните му.

Постепенно свикваше с хората в Дивите земи — ако ще и да не можеше да каже същото за привичките им. Последните месеци, които бе прекарал в преследване на престъпници, за чиито глави имаше обявена награда, му бяха дали да разбере, че сред населението тук все пак се срещаха и добри мъже и жени. Но всички те отказваха да се отърсят от упорития си фатализъм. Нямаха доверие на властите и често отбягваха блюстителите на реда — дори с цената да оставят мъже като Джо Гранита да рушат и грабят на воля. Ако не бяха паричните награди, които железопътните и миньорските компании предлагаха за залавянето на хората като него, никога нямаше да…

Прозорецът потрепери. Уаксилий замръзна за миг, после извади пистолета и разпали малко стомана. Металът го изпълни с остра топлина — като че ли бе изпил нещо прекалено горещо. От гърдите му се стрелнаха множество сини линии, които водеха към най-близките източници на метал. Няколко от тях се намираха точно зад спуснатите капаци на прозореца. Други от лъчите сочеха надолу. Кръчмата явно имаше мазе — нещо необичайно за Дивите земи.

Можеше да Тласне по някоя от линиите, ако искаше — да бутне назад металния предмет, към който водеше. Засега обаче остана вгледан в прозореца — между рамките на двете крила се показа тънък прът, който се издигна нагоре и бутна резето. Стъклата издрънчаха и прозорецът се отвори.