Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 6

— Говориш сериозно.

— Естествено. Упражнявах се.

Една самотна фигура се появи на улицата долу. Хлапето, което следваше Уаксилий.

— Ъ-ъ, Уакс? — подвикна то нагоре. — Унищожителката продължава само да си стои и да пие вода.

— По дяволите — каза Уаксилий.

Лесли го погледна.

— Кръстил си си коня…

— Малко прекалено кротка е, ясно? — сопна се той и се покатери на перваза на прозореца. — Реших, че така може да я вдъхновя.

После сви шепи като фуния пред устата си и викна към момчето долу:

— Уейн! Доведи я. Ще скачаме!

— Как ли пък не — възпротиви се Леси. — Да не мислиш, че седлото е вълшебно и някак си ще ни попречи да счупим гръбнака на коня?

Уаксилий се поколеба.

— Е, чел съм, че хората го правят…

— Да, ето още една идея — каза Леси. — Защо не опиташ и да предизвикаш Джо Гранита на дуел на централната улица по пладне?

— Мислиш ли, че ще стане? Ако…

— Не, няма да стане — озъби му се тя. — Никой не прави така. Защото е идиотско. Гибел! Как, по дяволите, си успял да убиеш Черния Перет?!

Останаха втренчени един в друг за момент.

— Ами… — започна Уаксилий.

— О, да му се не види. Хванал си го, докато е бил в кенефа, нали.

Уаксилий и се ухили.

— Аха.

— И си го застрелял в гърба, нали така?

— Влагайки в това цялата смелост и доблест, на които е способен човек в подобна ситуация.

— Аха. Значи все пак има надежда за теб.

Той кимна към прозореца.

— Да скачаме?

— Ами хайде. Защо да не взема да си счупя и двата крака, преди да ме застрелят? Ако е гарга, да е рошава, господин Шалче.

— Мисля, че ще се справим, госпожице Розов Жартиер.

Тя вдигна вежда.

— Ако ще ме кръщаваш според избора ми на аксесоари — уточни той, — значи и аз мога да направя същото.

— Никога повече няма да го спомена — заяви тя, след което си пое дълбоко въздух. — Е?

Той кимна и разпали металите си, за да е готов да я хване и да забави падането им — само толкова, колкото да изглежда, сякаш са оцелели по чудо. Но в същия момент забеляза, че една от сините линии се движи — бледа, но дебела линия, която се точеше към отсрещната страна на улицата.

Прозорецът на мелницата. Нещо вътре блестеше на слънчевата светлина.

Уаксилий светкавично грабна Леси и я дръпна надолу. Частица от секундата по-късно, над главите им изсвистя куршум и се заби във вратата от отсрещната страна на стаята.

— Още един дългобоен стрелец — изсъска тя.

— Каква наблюдателност само, толкова…

— Млък — прекъсна го тя. — А сега какво?

Уаксилий се намръщи, съсредоточен върху въпроса. Погледна дупката от куршума и прецени траекторията му. Стрелецът се бе прицелил твърде нагоре; дори ако не бяха залегнали, надали щеше да ги уцели.

Защо бе стрелял толкова високо? Движението на синята линия му бе показало как стрелецът бяга към позицията, от която беше стрелял — дали просто не беше сгрешил в бързината? Или имаше някаква по-сериозна, опасна причина? „Да ме уцели във въздуха? Докато изскачам от прозореца?“.

Дочу стъпки по стълбището, но не видя сини линии. Изруга, сниши се и изпълзя да надзърне през вратата. Няколко мъже се промъкваха нагоре към тях — мъже, доста различни от бандата разбойници долу. Носеха тесни, бели ризи, имаха тънки мустаци и се бяха въоръжили с арбалети. И нямаше нито прашинка метал по тях.