Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 5

Леси се измъкна от стаята зад него и се втурна към стълбите. Шарената тумба мъже се развикаха изненадано и побързаха да насочат оръжията си към нея. Уаксилий прибра пистолета си — не биваше да пречи на аломантията му, — и Тласна леко по сините линии, които се точеха от него към противниците му. Те откриха огън, но Тласъкът му бе изместил оръжията достатъчно, че да им попречи да попаднат в целта си.

Уаксилий последва Леси нагоре по стълбите, далеч от бурята от изстрели, която се бе разразила в салона.

— Пресвети дяволи — възкликна Леси, когато стигнаха до първата площадка. — Живи сме.

И се обърна към него, леко зачервена.

Нещо изщрака като ключалка в ума на Уаксилий.

— Наистина съм те виждал преди — спомни си той.

— Не си — възрази тя и извърна очи. — Да продължаваме…

— В „Плачещият бивол“! — каза Уаксилий. — Танцьорката.

— О, Боже на Отвъдното — поведе го тя нагоре по стълбите. — Помниш ме.

— Знаех си, че се преструваш. Дори Руско не би наел танцьорка, която е чак толкова некоординирана — независимо колко хубави крака има.

— Може ли да идем да скочим от прозореца вече? — попита тя, като оглеждаше горния етаж за други разбойници.

— Защо беше там? Преследваше някой престъпник с обявена за главата му награда?

— Да, нещо такова.

— И наистина нямаше представа, че ще те накарат да…

— Разговорът приключи.

Двамата се изправиха на площадката на горния етаж и Уаксилий изчака за момент, докато на стената не се появи сянка — някой ги беше последвал. Стреля веднъж по мъжа, който се появи зад тях — отново пропусна, но все пак го накара да отстъпи. От долния етаж се чуваха ругатни и разгорещени спорове. Джо Гранита наистина командваше всички в тази кръчма, но лоялността им към него не беше особено дълбока. Първите няколко, които посмееха да се изкачат по стълбата, почти със сигурност щяха да бъдат простреляни, а на никого не му се искаше особено да поема такъв риск.

Това щеше да спечели на Уаксилий известно време. Леси нахлу в една от стаите и подмина едно празно легло с чифт ботуши, оставени от едната страна. После отвори прозореца, който бе разположен от отсрещната страна на сградата спрямо стрелеца.

Пред тях се простря град Ветрино — самотна на вид групичка магазини и къщи, прихлупени ниско към земята, сякаш в очакване — напразно очакване — на деня, в който железопътната линия ще протегне пръсти чак дотук. Зад скромните постройки се виждаше стадо жирафи, които пасяха мързеливо — единствените животни, които се забелязваха по обширната равнина.

Между прозореца и земята нямаше нищо. Не можеха да се изкатерят и до покрива. Леси погледна предпазливо надолу. Уаксилий пъхна два пръста в уста и свирна рязко.

Не се случи нищо.

Свирна пак.

— Какво, по дяволите, правиш? — настоя да знае Леси.

— Викам коня си — обясни той и подсвирна още веднъж. — Ще скочим на седлото и ще отпрашим.

Тя го изгледа продължително.