Читать «Подменена орис» онлайн - страница 8

В това имаше известна поезия — точно както Акос беше видял как животът се оттича на пода от баща му, така и аз наблюдавах как същото се случва с брат ми.

Мина време, докато умре — много повече, отколкото очаквах. Предположих, че това е нарочно. През цялото време Исае Бенесит стоеше надвесена над него с окървавения нож в ръка, с безизразни, но зорки очи. Тя се наслаждаваше на този миг на триумф над човека, който беше убил сестра ѝ.

Е, или поне един от хората, които убиха сестра ѝ, защото Айджа, който беше държал оръжието, беше още в съседната стая.

Очите на Ризек срещнаха моите и аз се отнесох в спомен, сякаш той ме беше докоснал с ръка. Не в спомен, който той ми беше отнел, а който бях скрила от себе си.

Стоях в коридора зад Оръжейната зала, залепила очи в цепката на стената. Бях отишла там, за да шпионирам срещата на баща ми с известен шотетски бизнесмен, който беше станал собственик на бедняшките квартали. Правех го често, когато ми доскучаеше и исках да науча какво става в къщата. Но тази среща се беше провалила, нещо, което досега при скритите ми надзъртания не се беше случвало. Баща ми протегна ръка, вдигнал високо два пръста като золдски аскет, който дава благословия, а бизнесменът извади ножа си с резки движения, все едно се бореше със собствените си мускули.

Той вдигна ножа до вътрешното ъгълче на окото си.

— Сайра! — изсъска някой зад гърба ми и ме накара да подскоча.

Пъпчивият юноша Ризек коленичи до мен. Обхвана лицето ми с ръце. До този момент не бях усетила, че плача. Когато от съседната стая се понесоха писъците, той запуши ушите ми с длани и притисна лицето ми към гърдите си.

Отначало се съпротивявах, но той беше як. Чувах единствено блъскането на сърцето си.

Най-накрая той ме отдръпна от себе си, обърса сълзите от бузите ми и попита:

— Какво казва винаги мама? Тези, дето си търсят горчилките…

— Винаги си ги намират — довърших аз приказката ѝ.

Тека ме хвана за раменете, разтърси ме леко, викайки ме по име. Погледнах я объркано.

— Какво има?

— Сенките ти бяха… — Тя поклати глава. — Все едно.

Знаех какво иска да каже. По всяка вероятност дарбата ми беше подивяла и по цялото ми тяло пъплеха черни линии. Сенките се бяха изменили, откакто Ризек се опита да измъчва Акос в килиите под амфитеатъра. Сега се движеха по кожата ми, вместо да се вкопаят като черни вени под нея. Но бяха все така болезнени и виждах, че сегашният епизод е минал по-зле — образите пред погледа ми се мержелееха като в мъгла, а по дланите ми имаше следи от нокти.

Акос коленичи в кръвта на брат ми, пръстите му опипваха врата на Ризек отстрани. Видях как ръката му се отпусна и той се приведе, подпирайки се на бедрата си.