Читать «Подменена орис» онлайн

Пролог

Айджа

— Защо е този страх? — питаме сами себе си.

— Тя идва да ни погуби — отговаряме си.

В началото усещането да бъдем едновременно в две тела ни плашеше. Но след като настъпи промяната, след като дарбите и на двама ни преляха в една нова, причудлива способност, постепенно привикнахме. Научихме се да се преструваме, че сме двама души, а не един, но когато оставаме сами, предпочитаме да се отпуснем в истината. Ние сме един човек в две тела.

Не сме на Урек, както последния път, когато знаехме къде се намираме. Носим се в Космоса и единствено дъгата на почервенелия поток прекъсва мрака.

Само в една от двете ни клетки има прозорец. Вътре е тясно, има тънък матрак и шише с вода. Другата килия представлява склад, който мирише остро и резливо на дезинфектант. Единствената светлина идва от ослепително осветения коридор през клапите на вратата, които сега са затворени, но не докрай.

Протягаме в синхрон две ръце: едната — по-къса и по-мургава, другата — дълга и бяла. Първата е по-лека, втората — тромава и тежка. Едното тяло се разбужда от упойката, другото все още спи дълбоко.

Едното сърце бие учестено, а другото поддържа постоянен ритъм.

— За да ни погуби — казваме на себе си. — Сигурни ли сме?

— Сигурни като орис. Тя иска да ни погуби.

— Орис. — Тук е скрито противоречие. Както един човек може хем да обича, хем да мрази едновременно, така и ние обичаме и мразим ориста, и хем вярваме, хем не вярваме в нея. — Какво казваше майка ни… — Ние имаме две майки, двама бащи, две сестри. Ала само един брат. — „Приеми ориста си и я понеси или…“

— „Изстрадай ориста си. Защото всичко друго е илюзия.“

1.

Шитхи. Глагол. От тувхийски: „мога/трябва/задължително е“

Глава 1

Сайра

Повече от десет сезона хората вярваха, че Лазмет Ноавек, мой баща и някогашен шотетски деспот, е мъртъв. Бяхме го погребали по време на първото странство след кончината му, изпратихме бронята му в Космоса, понеже тяло нямаше.

Ала ето че брат ми Ризек, когото държаха в плен в търбуха на този транспортен кораб, беше казал: „Лазмет е още жив“.

Понякога майка ми наричаше баща ми „Лаз“. Никой друг не смееше освен Илира Ноавек. „Лаз — приканваше го тя, — не си го слагай на сърцето.“ И той я слушаше, стига да не му го натякваше твърде често. Почиташе я, но никого друг, даже и собствените си приятели.

С нея беше малко мекушав, ала с всички други… то е ясно.

Брат ми, който беше започнал живота си мекушаво и едва по-късно придоби твърдостта на човек, измъчващ собствената си сестра, се беше научил от Лазмет да вади очи. А също и да ги съхранява в разтвор, така че да не изгниват. Преди да разбера какво имаше в бурканите в Оръжейната зала, бях ходила да ги разглеждам как проблясват на оскъдната светлина по лавиците високо над главата ми. Зелени, кафяви и сиви ириси плуваха като риби в аквариум, които изскачат на повърхността да се нахранят.