Читать «Подменена орис» онлайн - страница 12

— Опарих ли те? — кимна той.

— Не.

Мекотата, която дарбата ѝ придаваше, се върна на лицето ѝ. Акос не желаеше никаква нежност, затова ѝ обърна гръб.

— Нали отварата няма да ѝ навреди? — Киси почука с нокът по чашата, за да може той да чуе звънтенето на порцелана.

— Не, ще ѝ попречи да пакости.

— Тогава ще ѝ дам да я изпие.

Акос изсумтя леко. В раницата му имаше още малко сънотворни и може би трябваше да вземе от тях. Никога не се бе чувствал толкова изтощен, като полудовършена плетка, през чиито нишки се провира светлината. Най-лесно щеше да му бъде да заспи.

Но вместо да се упои, докато потънеше в забравата на съня, той извади от джоба си едно изсъхнало цветче тихоцвет и го тикна между зъбите и бузата си. То нямаше да го приспи, но поне леко щеше да притъпи усещанията му.

Час по-късно Акос се беше отпуснал в нирваната на тихоцвета, когато Киси се върна при него.

— Свърших работата. Тя заспа.

— Добре. Да я вкараме в аварийната капсула.

— Аз тръгвам с нея. Ако мама не греши и ни чака война…

— Мама не греши.

— Да — съгласи се Киси. — В такъв случай, който е против Исае, е против Тувхе. Затова аз ще остана до моя канцлер.

Акос кимна.

— Доколкото разбирам, ти не искаш да дойдеш — рече Киси.

— Орисан предател, не помниш ли?

— Акос…

Тя клекна пред него. По някое време той беше седнал на твърдата и студена пейка, която миришеше на почистващи препарати. Киси облегна ръка на коляното му. Беше вързала буйната си коса назад, но един дебел къдрав кичур се беше измъкнал и падаше край лицето ѝ. Хубава беше сестра му, ликът ѝ имаше хладномургав цвят, който му напомняше на треланска керамика, доста подобен на цвета на Сайра, Айджа и Джорек. Познат.

— Не е необходимо да правиш нещо, което не желаеш, само защото мама ни възпита да бъдем верни на ориста, да се подчиняваме на оракулите и прочее. Ти си тувхиец. Редно е да дойдеш с мен. Остави войната на другите на тях самите, а ние ще се приберем у дома и ще изчакаме да премине. Никой няма нужда от нас тук.

Той беше мислил за това. И сега се разкъсваше вътрешно, както винаги, и не само заради ориста си. Когато излезеше от унеса на тихоцвета, щеше да си спомни колко хубаво му беше да се смее със Сайра по-рано този ден и колко топло беше притиснатото ѝ в него тяло. Щеше да си спомни, че колкото и да копнееше отново да се прибере в къщата си, да се изкачи по скърцащите стъпала, да погали жар-камъните в двора и да вдигне облак брашно във въздуха, докато меси хляба, той трябваше да живее в реалността. А в реалността Айджа беше сломен, Акос говореше шотетски, а ориста му си беше все така неговата орис.

— Изстрадай ориста си, защото всичко друго е илюзия.

Киси въздъхна.

— Помислих си, че това ще кажеш. Само че понякога лъжата не е лоша.

— Пази се, чу ли? — Той хвана ръката ѝ. — Дано разбираш, че не ми се ще пак да те оставям. Това е последното нещо, което желая.

— Знам. — Тя стисна палеца му. — Все още имам вяра в теб, че един ден ще се завърнеш, Айджа ще се оправи, мама ще спре със своите оракулски фантасмагории и пак ще сътворим нещо хубаво заедно.