Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 19

Мъжът явно като че ли приписа на Папио близко родство с пълзящата твар, каквато бе Фотий, и сбърчи нос.

— Да не би някой нов едикт да е забранил на хората да си сменят фракцията? Да не би да нямам право да се радвам и да празнувам победите на славния Аспортус?

— Кой? — рече Фотий.

— Асторгус де — поправи се бързо мъжът. — Асторгус от Сините.

— Махай се — намеси се Дацилио, един от водачите на Синята фракция, откакто Фотий го помнеше: беше носил знамето на тазгодишните начални церемонии на Хиподрума. — Махай се веднага!

— Обаче първо свали тая туника! — изръмжа сърдито друг. Надигна се ропот. Към тях се заизвръщаха хора. Из целия хиподрум добре синхронизираните измамници продължаваха да реват името на Флавий Далейн. С нажежен, кипнал гняв, който всъщност носеше радост, Фотий сграбчи чистичката туника на натрапника в потните си шепи.

Аспортус, как не!

Дръпна силно и туниката се отпра на рамото. Драгоценната брошка, която я държеше, падна на пясъка. Той се засмя… и изкрещя, щом нещо го изпердаши силно в гърба и през коленете. Олюля се и рухна в прахта. „Също както пада колесничар“, помисли си.

Погледна нагоре с насълзени очи, болката бе отнела дъха му. Екскубитори. Разбира се. Трима. Въоръжени, безлики, безмилостни. Можеха да го убият също тъй лесно, както го шибнаха през коленете, и също тъй безнаказано. Това беше Сарантион. Хора от простолюдието умираха всеки ден за назидание на другите. В гърдите му бе опряно копие.

— Следващият, който удари друг, ще получи връх на копие, не дръжка — каза държащият оръжието с глас, кух заради металния наличник. Беше съвсем спокоен. Бойците на Имперската гвардия бяха най-добре обучените мъже в Града.

— Доста работа ще ви се отвори тогаз — подметна грубо, но невъзмутимо Дацилио. — Май спонтанната демонстрация, уредена от височайшите Далейни, не постига желаното.

Тримата екскубитори погледнаха нагоре към трибуните и този, дето бе опрял копието си в гърдите на Фотий, изруга, вече съвсем не беше толкова спокоен. Тук-там вече се размахваха юмруци, все около мъжете, които бяха крещели явно натрапения възглас. Фотий остана да лежи неподвижно, без да посмее дори да потърка краката си, докато върхът на копието не се поклати и не се отмести. Зеленоокият натрапник със съдраната синя туника бе изчезнал. Фотий представа нямаше къде се е дянал.

Папио клекна до него.

— Добре ли си, приятел?

Фотий кимна вяло. Изтри сълзите и потта от лицето си. Туниката и краката му бяха зацапани с прах от святата земя, по която препускаха колесниците. Обля го вълна на съпричастие към плешивия стъклар. Да, Папио беше Зелен, но все пак — свестен човек. И бе помогнал да изобличат една измама.

Аспортус от Сините! Аспортус?! Фотий едва не се задави. Да вярва човек на Далейните, тези нагли патриции с толкова малко уважение към гражданите, че да си въобразят, че с такава жалка пантомима задникът на Флавий ще кацне на Златния трон!