Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 17

— Знам.

Зареял поглед към тълпите по пистата и трибуните, Асторгус добави:

— Съперничеството е добро за всички. Кара ги непрекъснато да говорят за надпреварите. Дори когато ги няма. Кара ги да залагат. — Опря гръб на една от колоните, поддържащи арката. — Кара ги да искат повече дни за състезания. Засипват императорите с петиции. Императорите искат гражданите да са щастливи. Добавят още състезания в календара. Това означава повече кесии за всички нас, момче. Ти ще ми помогнеш да се оттегля много по-скоро, отколкото възнамерявах. — Усмихна се. Лицето му бе нашарено с удивително много белези.

— Искаш да се оттеглиш? — попита Сторций изумено.

— На трийсет и девет години съм — отвърна кротко Асторгус. — Да, искам да се оттегля.

— Няма да ти позволят. Сините ще настоят да се върнеш.

— И ще се върна. Веднъж. Дваж. Срещу цена. И после ще дам на старите си кости да се порадват на наградата и ще оставя счупванията, белезите и убийствените падания за теб или дори за по-млади. Имаш ли си представа колко състезатели съм виждал да загиват на пистата, откакто започнах?

Скорций беше видял достатъчно смърт през краткия си живот, тъй че нямаше нужда да отговаря. За който и цвят да препускаха състезателите, освирепелите привърженици на другата фракция искаха да ги видят мъртви, осакатени, прекършени. Хората идваха на хиподрума колкото за да се възхитят на бързината, толкова и за да видят кръв и да чуят писъци. Убийствени проклятия, изписани на восъчни таблички, се пускаха в гробове, кладенци и щерни, заравяха се на кръстопътища, хвърляха се в морето на лунна светлина от градските стени. На алхимици и хейроманти — истински, както и шарлатани — се плащаше, за да хвърлят смъртоносни заклинания срещу водачи и коне. По хиподрумите на империята колесничарите се надбягваха със Смъртта — Деветия колесничар — толкова, колкото и помежду си. Хеладик, синът на Джад, беше умрял в колесницата си, а те бяха неговите следовници. Поне някои от тях.

Двамата съперници постояха мълчаливо в сянката на арката, загледани в суматохата. Ако тълпата ги забележеше, щяха да дотърчат десетки, стотици хора, Скорций го знаеше.

Не ги забелязаха обаче. След проточилото се мълчание Асторгус каза тихо:

— Онзи там. В ей онази група. Всички са Сини. Той не е. Не е Син. Знам го. Какво ли прави при тях?

Скорций, не че го интересуваше, се обърна и видя как някакъв мъж сбра длани пред устата си и извика силно и властно:

— Далейн на Златния трон! Сините за Флавий Далейн!

— О, боже — изпъшка Асторгус, Първият колесничар на Сините. — И тук ли? Колко умен, умен кучи син е.

Скорций представа нямаше за какво говори. Много, много по-късно, като събереше нещата ведно, щеше да разбере.

Фотий сандалджията вече от доста време току поглеждаше накриво гладко обръснатия мъж в съвършено огладената синя туника.

Застанал сред необичайно смесената тълпа симпатизанти на двете партии и граждани без явни предпочитания, Фотий обърса чело с влажния си ръкав и се постара да не обръща внимание на стичащата се по гърдите и гърба му пот. Туниката му беше зацапана и омачкана. Така беше и със зелената на Папио до него. Плешивата глава на стъкларя бе покрита с шапка, която можеше и да е била хубава някога, но сега, направо спаружена, само предизвикваше насмешки. Вече беше настанал жесток пек. Ветрецът беше замрял с изгрева на слънцето.