Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 7
Маргарет Уэйс
— Спряха — отвърна тя, без да смее да си поеме дъх. — Сега само го наблюдават.
— Веднага се връщай! — нареди войнът полуизправен. — Дръпни се от него. Веднага отдалечи светлината! Позволи им да го видят такъв, какъвто съществува в
— Не! — възпротиви се гневно жената. — Да не си полудял! Веднага щом го оставя, ще се нахвърлят върху него…
— Това е единственият ни шанс!
Внезапно Карамон се хвърли към нея и успя да я хване неподготвена. Сграбчи я със силните си ръце и безмилостно я изтегли обратно през пода. Сетне се стовари отгоре й с цялата си тежест и почти напълно я лиши от способността да диша свободно.
— Карамон! — произнесе с усилие Кризания. — Те ще го убият! Не… — забори се отчаяно, ала войнът не й позволяваше да помръдне.
Медальонът мъждукаше все по-слабо. С огромно усилие на волята успя да се извърти така, че да вижда тялото на Рейстлин. Сега магьосникът се намираше изцяло извън кръга светлина.
— Рейстлин! — изпищя тя. — Не! Пусни ме, Карамон! Вече са съвсем близо до…
Войнът сякаш не я чуваше. Върху лицето му се бе изписала силна душевна болка, ала въпреки това в изражението му имаше мрачна решителност — слепите му очи просто се взираха в нея. Усещаше изстиналото му тяло, стегнатите във възли трептящи мускули…
Налагаше се да направи още една магия срещу него! Думите вече излизаха от устата й, когато тъмнината в помещението се раздра от остър вик на болка.
— Паладин, помогни ми! — помоли се тя.
Не последва каквото и да било.
Направи още един опит да се освободи от хватката на Карамон, ала знаеше, че е безполезно. А сега очевидно дори собственият й бог я бе изоставил. Тя зарида от безсилие и като ругаеше Карамон, загледа онова, което се случваше.
Бледите проблясващи сенки вече бяха наобиколили Рейстлин. Виждаше го единствено, защото бе осветен от адската аура на отвратителните им разложени форми. Когато мъртвешките създания положиха ръце върху него, от гърлото й се изтръгна нисък стон.
Рейстлин запищя. Тялото му се затресе от ужасяващи спазми.
Без съмнение и Карамон чу виковете на брат си. Лицето му беше пребледняло.
— Пусни ме! — каза умолително Кризания.
Ала макар студената пот да се лееше на ручеи по челото му, войнът поклати твърдо глава и я притисна още по-здраво към пода.
Рейстлин изпищя повторно. Карамон потрепери и жената усети как мускулите му се отпуснаха. Захвърли медальона, за да стисне юмруци и да го удари. Веднага щом го направи, украшението угасна съвсем и ги остави в непрогледна тъмнина. Тялото на война изведнъж се отдели от нейното. Дрезгавите му викове се преплетоха с писъците на брат му.
Кризания се изправи замаяно в седнало положение и заопипва пода с разтуптяно сърце.
Нечие лице се приближи до нейното. Хвърли бърз поглед към него, без да престава да търси медальона, уверена, че принадлежи на Карамон…
Но не беше той. В непосредствена близост до нея се олюляваше едно от мъртвешките създания.
— Не! — прошепна изнемощяло, неспособна да помръдне.
