Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 5

Кризания задавено възкликна, когато една мрачна сянка избяга извън обсега на светлината.

— Какво? — попита остро войнът.

— Очевидно онова, което е гризало килима — отвърна жената с нервен смях. — Плъхове. — Тя си наложи да продължи: — Има огнище, но не са го използвали от години, пълно е с паяжини. Всъщност всичко наоколо е покрито с паяжини.

Мисълта за спускащи се от тавана паяци и тичащи наоколо плъхове я накара да преглътне и да събере разкъсаните краища на бялата си роба. Зейналото черно гърло на огнището й бе напомнило колко студено й беше всъщност.

Карамон явно усети как тялото й започна да трепери, защото се усмихна безрадостно и потърси ръката й. После я потупа и произнесе с ужасяващо спокоен глас:

— Лейди Кризания, ако всичко, срещу което сме изправени, са просто някакви си плъхове и паяци, можем да се поздравим, повярвай ми.

Тя си спомни за ужасения крясък, който я бе събудил. А Карамон дори не можеше да вижда! Огледа се подозрително:

— Какво тогава? Сигурно си чул или доловил нещо?

— Доловил — повтори тихо войнът. — Да, долових е точната дума. Тук има разни неща, Кризания. Ужасни неща. Усещам как се взират в нас. Усещам омразата им. Където и да сме попаднали, ние сме натрапници. Не чувстваш ли същото?

Жената се втренчи в мрака. Значи наистина някой бе отвърнал на погледа й. Сега, щом Карамон бе заговорил на тази тема, трябваше да признае, че там наоколо имаше нещо. Или, както той бе казал, неща.

Колкото по-дълго се вглеждаше и съсредоточаваше върху тях, толкова по-реални й се струваха. И макар да не можеше да ги види, знаеше, че чакат — точно на границата на кръга от светлина. Омразата им бе силна, но по-лошото бе, че злото просто протичаше смразяващо навсякъде около нея. Беше същото като… като…

Кризания затаи дъх.

— Какво? — попита отново войнът и се опита да стане.

— Шшш — тя стисна здраво ръката му. — Нищо. Просто… зная къде сме.

Той не отговори, но ослепените му очи се обърнаха въпросително по посока на гласа й.

— Кулата на Върховното чародейство в Палантас! — прошепна Кризания.

— Там, където живее Рейстлин? — Карамон звучеше облекчено.

— Да… не — тя безпомощно вдигна рамене. — Изглежда така, сякаш никой не е живял тук от поне сто години и… Именно! Той спомена, че ще ме вземе със себе си на „място и време, където няма свещенослужители“! Сигурно сме някъде в годините между Катастрофата и войната. Преди…

— Преди да се върне и да заяви правата си над Кулата — довърши мрачно Карамон. — А това означава, че над Кулата все още тегне проклятие, лейди Кризания. Означава, че се намираме на единственото място в Крин, където злото е в пълното си владение, най-ужасяващото в целия свят. Там, където никой смъртен не би посмял да стъпи, пазено от Дъбравата Шойкан и бог знае още от кой. Довел ни е право тук, в самото сърце на проблема!

Изведнъж тя съзря как в периферията на обръча от светлина заплуваха бледи лица, сякаш призовани от гласа на Карамон. Безплътни мъртвешки глави, олюляващи се във въздуха с отворени, жадни за топла кръв усти.