Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 4

— Не, не съм го убил аз — каза уморено той. — Как бих могъл? За последно те чух да отправяш молитва към Паладин, а после всичко потъна в мрак. Не можех да помръдна, мечът падна от ръката ми. След това…

Ала Кризания не го слушаше. Тя изтича обратно до мястото, където лежеше Рейстлин и отново коленичи до него. Издигна медальона и докосна с пръсти шията на магьосника през гънките на черната роба, за да провери дали има пулс. Облекчено стисна клепачи и произнесе едва чута благодарствена молитва към Паладин.

— Жив е! — прошепна. — Но тогава какво му има?

— Какво му има? — повтори разтревожено Карамон. — Не виждам…

Внезапно обладана от вина, Кризания набързо му описа състоянието на магьосника. Войнът сви рамене:

— Изтощен е от действието на магията — обясни той безизразно. — А и не забравяй, че още преди това вече е бил твърде слаб, поне така ми каза ти. Близостта на боговете или нещо подобно. — Поклати глава. — И друг път се е случвало. Когато за пръв път му се наложи да използва драконовата сфера, му трябваха дни за да се възстанови. Носил съм го на ръце… — Изведнъж той притихна, загледан в нищото със спокойно и мрачно лице: — Не можем да направим много за него. Трябва да почива.

Замълча, след което попита тихо:

— Лейди Кризания, можеш ли да ме излекуваш?

Лицето на жената пламна от срам.

— Страхувам се… страхувам се, че не — отвърна тя смутено. — Навярно заклинанието ми те е ослепило.

В спомените й още веднъж се мярна образът на огромния войн с окървавен меч в ръка — готов да убие собствения си близнак, готов да убие и нея, ако му се изпречи на пътя.

— Съжалявам — произнесе тихо. Чувстваше се толкова уморена и й беше така студено, че почти усещаше как започва да се разболява. — Бях отчаяна и… изплашена, Карамон. Не се тревожи. Действието на Магията ще отслабне с времето.

Войнът въздъхна.

— Разбирам. Къде се намираме? Каза, че имаме някаква светлина.

— Да. Медальонът още е в мен.

— Огледай се. Искам да знам къде сме. Опиши ми какво виждаш.

— Но Рейстлин…

— Ще се оправи! — отсече сурово и заповедно Карамон. — Ела близо до мен. Чуваш ли? Животът ни… неговият живот… може би зависи от това какво ще предприемем сега. Опиши ми къде сме!

Кризания си наложи отново да се вгледа в заобикалящия ги мрак, а заедно с това страхът й отново се завърна с пълна сила. Тя неохотно се отдели от магьосника и седна до война.

— Аз… Не зная — каза неуверено, като все така държеше сияещия медальон над главата си. — Не успявам да разгледам добре отвъд кръга на светлината. Струва ми се, че вече съм била тук, но не мога да го свържа с никой спомен. Навсякъде се виждат строшени и овъглени мебели. Има и много разхвърляни книги. И голямо дървено писалище — облегнал си се на него. Изглежда само то е оцеляло. Украсено е с всевъзможни създания и също ми изглежда познато. — Тя замълча объркано. — Красиво е.

Карамон опипа пода под себе си:

— Килим. Върху камък.

— Да, подът е покрит с килим, или поне е било килим. Сега е разкъсан и изглежда така, сякаш някой го е дъвкал…