Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 2

Подът под нея със сигурност бе влажен и твърд. Тялото й несъзнателно започна да се тресе от всепроникващия мраз, зъбите й затракаха от студ. Вслуша се напрегнато в непроницаемия мрак и тревожната тишина.

Внимателно издиша и вдиша. Паниката най-сетне я овладя. Отчаяно се опита да придаде форма на тъмнината, да я насели с хора и предмети, ала умът й отказа да се подчини. Съществуваше само лишен от мащаби мрак. Вечен мрак…

После отново чу крясъка и моментално разпозна в него онова, което я бе накарало да се събуди. И макар самият факт, че чуваше звук от човешки глас да бе успокоителен, страхът в него проряза душата й.

Отчаяно, полуобезумяло, тя се опита да надмогне тъмнината, да мисли, да помни…

Имаше някакъв напев, монотонен глас — може би на Рейстлин, — а после и ръцете му около нея. Усещането за прегръдката на вода, отнасяща я надалеч в огромното нищо.

Рейстлин! Кризания протегна разтреперано ръка, ала пръстите й не напипаха друго освен все същия влажен, мразовит камък. След което споменът я връхлетя внезапно и безмилостно. Карамон, промушващ брат си, пробляскващото острие на меча в ръката му… Собствените й думи, докато изричаше защитното заклинание, за да предпази магьосника… Звукът от падналото оръжие.

Само че този вик — това беше Карамон! Ами ако той…

— Рейстлин! — изкрещя ужасено Кризания и опита да се изправи на крака.

Гласът й сякаш потъна безследно в надвисналия мрак. Чувството бе толкова потискащо, че моментално съжали, че се е обадила. Обгърна раменете си с ръце и започна да трепери от студ. Неволно докосна медальона на Паладин, окачен на врата й. Благотворното въздействие я изпълни със спокойствие.

— Светлина — прошепна тя и като вдигна високо медальона, отправи молитва към бога да разпръсне тъмнината.

От украшението избликна мека светлина и се процеди през пръстите й, отблъсквайки черния воал на мрака, колкото да й позволи да започне да диша спокойно. Тя прехвърли верижката на медальона през косата си и го издигна нагоре. Светлината озари по-ярко пространството около нея. Трябваше да си припомни откъде бе долетял викът.

Бързо огледа почернелите мебели, паяжините, разпръснатите книги, потрошените лавици. Всички тези предмети бяха дори по-плашещи от самата тъмнина, именно тя им бе дала живот. Даде си сметка, че собственото й присъствие грубо нарушава изградения ред на това място.

А сетне викът се разнесе отново.

Обърна се бързо в неговата посока с неудържимо трепереща ръка. Светлината на бога раздроби тъмнината, за да разкрие в ужасяващи подробности две застинали фигури. Едната, облечена в черни одежди, лежеше върху студения под. Над неподвижните й очертания се бе изправил огромен мъж в опръскана с кръв златна броня. Около врата му имаше железен нашийник. Взираше се в мрака с протегнати ръце, разкривена, широко отворена уста и побеляло от ужас лице.

Медальонът едва не се изплъзна от безчувствените й пръсти, когато най-после разпозна тялото, застинало неподвижно в краката на война.

— Рейстлин! — прошепна Кризания.

Чак сега си даде сметка, че безценната светлина намалява и успя да улови по-здраво изплъзващата се платинена верижка на медальона.