Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 250

— Черен дракон — тонът му бе тих като милувка. — От мрак до мрак / Гласът ми отеква в празнотата.

В същия миг около Кризания започна да се оформя аура от черна светлина; толкова черна, колкото светлината на среднощен скъпоценен камък или на самата тъмна луна…

Усети, че Карамон сключва пръсти около ръката му. Разгневено се опита да се отърси хватката му, ала войнът го държеше здраво.

— Отведи ни у дома, Рейстлин…

Магьосникът се изсмя презрително.

— Какъв сополанко си, Карамон! — озъби се той. Още по-раздразнено от преди се постара да се отскубне от него, но със същия успех можеше да се опита да отмести скала. — Не вярвам вече да не си научил какво сторих! Кендерът навярно ти е разправил за гнома. Знаеш, че те предадох. Възнамерявах просто да те изоставя на това прокълнато място. Ала ето, че дори сега не желаеш да погледнеш истината в очите!

— Тук съм, защото си на път да се удавиш, Рейстлин — отвърна безизразно Карамон. Сведе очи към загорялата ръка, с която държеше ръката на магьосника. Кожата на брат му бе бяла, почти прозрачна. Хрумна му, че през нея може да забележи как кръвта пулсира в сините вени. — Ръката ми държи твоята. Само това ни остана. — Той замълча, след което си пое дълбоко дъх. Когато отново заговори, в гласа му се долавяше дълбока тъга: — Нищо не може да промени онова, което си направил, Рейст. Нещата помежду ни никога няма да бъдат същите. Очите ми най-сетне се отвориха. И сега те виждам такъв, какъвто си в действителност.

— Но продължаваш да ме умоляваш да тръгна с теб! — подигра му се магьосникът.

— Мога да се науча да живея със знанието за онова, което си и което си сторил — взря се в него войнът. — Усещам, че чувството ти е познато. Сигурно има нощи, когато не можеш да понасяш собствените си сънища.

Рейстлин не отвърна нищо. Лицето му се бе превърнало в безизразна маска.

Карамон преглътна. Гласът му одрезгавя, а ръката му стисна магьосника още по-силно:

— Помисли. Правил си и добрини — може би дори по-големи от повечето от нас. О, разбира се, и аз съм помагал на хората. Лесно е да предлагаш помощта си, когато знаеш, че ще я оценят. Ала ти помагаш дори на онези, които биха се изплюли в лицето ти, които не го заслужават. Помагал си даже, когато си знаел, че е безнадеждно и ще получиш единствено неблагодарност. — Пръстите на война потрепнаха. — В теб все още има достатъчно добро, за да… надмогнеш злото. Остави всичко. Върни се у дома.

Върни се у дома… Върни се у дома…

Рейстлин затвори очи. Болката в сърцето му бе непоносима. Лявата му ръка помръдна и се вдигна. Деликатните й пръсти за момент преминаха над тези на Карамон в едва доловимо докосване. Някъде от много далече, на границата на заобикалящата го действителност, можеше да чуе тихия глас на Кризания и молитвите й към Паладин. Прекрасната бяла светлина играеше по клепките му.

Върни се у дома…

Когато заговори отново, думите му бяха толкова внимателни, колкото и докосването му: