Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 249

Загледан към нея и ослепителната й красота, Рейстлин за момент сякаш забрави всичките си стремления. Можеше единствено да се взира в нея, обзет от неподправен възторг. За частица от секунда бяха изчезнали дори мислите за собствената му магия.

Сетне сърцето му възликува. Нищо! Сега нищо не можеше да го спре…

— О, Карамон! — прошепна благоговейно Тас.

— Закъснели сме — произнесе войнът.

След като двамата си бяха проправили път до най-ниските равнища на тъмниците, до самите основи на магическата крепост, най-сетне бяха достигнали до място, от което не можеха да продължат — сега просто наблюдаваха Кризания. Младата жена бе обгърната в ореол от сребриста светлина. Стоеше в центъра на Портала с разперени ръце и вдигнато към небесата лице. Неземната й красота прониза сърцето на Карамон.

— Закъснели? Не! — извика изтерзано Тас. — Не може да бъде!

— Виж — каза тъжно войнът. — Погледни в очите й. Тя е сляпа! Толкова сляпа, колкото бях и аз в Кулата на Върховното чародейство. Сега не може да види нищо и никой отвъд тази светлина…

— Трябва поне да опитаме да поговорим с нея, Карамон! — вкопчи се обезумяло в него кендерът. — Не бива да й позволяваме да отива. Ви-вината е моя! Аз й казах за Бупу! Сигурно дори нямаше да дойде, ако не бях аз! Ще я повикам!

Тас се хвърли напред с размахани ръце. Внезапно обаче скокът му рязко бе пресечен от Карамон, който се пресегна и го улови за опашката на косата. Кендерът изохка от болка и негодувание. Доловил някакъв шум, Рейстлин се обърна.

За секунда архимагьосникът се втренчи в кендера и едрия войн, без да може да ги разпознае. Сетне нещо се промъкна в очите му. Не беше особено приятно.

— Тихо, Тас — прошепна Карамон. — Вината не е твоя. А сега, стой мирен! — Той го избута зад една дебела гранитна колона. — Не мърдай оттам — заповяда. — Пази медальона… пази себе си.

Тасълхоф отвори уста, за да оспори нареждането. После осъзна онова, което виждаше изписано върху лицето на Карамон и проследи посоката на погледа му до самия магьосник. Нещо му нашепна да замълчи. Чувстваше се така, сякаш отново бе попаднал в Бездната.

— Добре, Карамон — каза тихичко. — Няма да мърдам. Аз… обещавам.

Облегна се на колоната и се помъчи да отпъди от ума си спомените за бедния, свит на кълбо върху пода Гнимш.

Като му отправи един последен предупредителен поглед, едрият мъж закуца надолу по коридора към брат си.

Магьосникът го наблюдаваше внимателно, стиснал жезъла на Магиус.

— Значи оцеля — отбеляза той.

— Благодарение на боговете, не на теб — отговори Карамон.

— Благодарение на един от тях, скъпи ми братко — произнесе Рейстлин с едва доловима, порочна усмивка. — Царицата на Мрака. Тя изпрати кендера обратно при мен и именно той, подозирам, е променил хода на времето така, че животът ти да бъде пощаден. Не те ли оскърбява фактът, че дължиш всичко на нея?

— А теб не те ли оскърбява фактът, че й дължиш душата си?

Очите на магьосника просветнаха опасно. Нещо във вътрешността им сякаш се изгуби за момент. Сетне язвителната му усмивка се върна на мястото си. Обърна се към Портала и вдигна дясната си ръка с дланта нагоре към първата драконова глава в най-долния десен край на платинения овал.