Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 206

Глава 10

Карас потропа на камъка за гости пред дома на Дънкан и зачака нервно. Вратата се отвори и в рамката й застана кралят на джуджетата.

— Влез и добре дошъл, Карас — произнесе Дънкан и се отдръпна, за да му даде път.

Високото джудже се изчерви от притеснение и пристъпи вътре. Като се усмихваше любезно, за да го предразположи, кралят го поведе към личния си кабинет.

Построен дълбоко под земята, в сърцето на планинското кралство, домът на Дънкан представляваше сложен лабиринт от стаи и тунели, претъпкани с тежки солидни мебели от така обожаваното от всички джуджета тъмно дърво. Макар да бе далеч по-голям и просторен от повечето домове в Торбардин, в редица отношения обиталището на Дънкан не се различаваше много от тях. Противното щеше да се сметне за изключително неприятна проява на лош вкус. Само защото Дънкан беше крал, това не му даваше право да се простира нашироко. Така че, макар да имаше прислуга, той отваряше сам вратата си и обслужваше гостите със собствените си ръце. Беше вдовец и живееше в къщата заедно с двамата си синове, които все още не бяха женени, защото бяха твърде млади (само на по осемдесет или там някъде).

Кабинетът, в който въведоха Карас, очевидно бе любимото място на краля. Стените бяха окичени с бойни брадви и щитове заедно с добре подбрана колекция от зловещо закривени мечове на гоблини, както и един тризъбец на минотавър, спечелен от някой от предшествениците му, плюс, разбира се, обичайните чукове, длета и други инструменти за обработка на камък.

Дънкан се постара гостът му да се радва на възможно най-доброто джуджешко гостоприемство: настани го на най-удобния стол, наля му пълна чаша с пиво и накара огъня да се разгори игриво. Разбира се, Карас и преди бе идвал тук; всъщност повече от веднъж. Ала сега се чувстваше така, сякаш влиза в дома на непознат. Може би последното се дължеше на факта, че независимо от приятелското отношение на Дънкан, старото джудже от време на време го пронизваше с проницателния си поглед.

Забелязал необичайното настроение на краля, Карас стоеше като на тръни и нервно бършеше с опакото на ръката пяната от устата си, докато очакваше да приключат с формалностите.

Съвсем скоро това се случи. Дънкан също си наля чаша пиво и го пресуши, докато се настаняваше срещу него. После положи чашата на масичката до себе си, поглади брада и се взря мрачно във високо джудже.

— Карас — каза накрая. — Твърдиш, че си убил магьосника.

— Да, тане — отвърна стреснато той. — Нанесох му смъртоносен удар. Никой не може да преживее подобна рана.

— Но той го е преживял — отвърна накратко кралят.

Карас се намръщи:

— Да не би да ме обвиняваш в…

Сега беше ред на Дънкан да се изчерви:

— Не, не, приятелю! Далеч съм от тази мисъл. Сигурен съм, че каквото и да се е случило, наистина вярваш в онова, което ни разказа. — Кралят въздъхна тежко. — Но съгледвачите ни твърдят, че са го видели да се разхожда из лагера. Ранен, но жив. Поне сега не е в състояние да язди. Армията се е придвижила към Заман, а той е бил превозен с каруца.