Читать «Принцесата и Кралицата или Черните и Зелените» онлайн - страница 33

От Драконов камък отплавали дузина кораби, на които били придворните дами на кралицата и синът й — Егон Младия.

Ренира назначила момчето за свой виночерпец, за да го държи винаги редом с нея.

Друга флотилия напуснала Градът на Гларуса с принц Джофри, последния от тримата синове на Ренира от Ленор Веларион, както и с неговия дракон Тираксес.

Нейна милост започнала да обмисля пищни празненства в чест на провъзгласяването на Джофри за принц на Драконов камък и наследник на Железния трон.

Опиянена от победата Ренира Таргариен не подозирала колко малко дни са й останали. И всеки път, когато сядала върху Железния трон, жестоките му остриета изтръгвали кръв от нейните ръце и крака — знак, който всеки можел да прочете.

* * *

Зад стените на града, навсякъде в Седемте кралства боевете продължавали.

В Речните земи сър Кристън Коул напуснал Харънхъл и се отправил на юг по западния бряг на Божие око. Следвали го три хиляди и шестстотин мъже (тъй като смъртта, болестите и дезертьорството намалили редиците на войската тръгнала от Кралски чертог).

Принц Емонд бил напуснал по-рано на гърба на Вхагар. Сега едноокият принц не бил свързан нито със замък, нито с войска и бил свободен да лети, накъдето пожелае.

Вхагар отново и отново се спускала от есенното небе, опустошавайки земи, села и замъци. Това била война с драконов огън, същата, която някога била водена от Егон и сестрите му. Домът на Дари бил първия, който усетил гнева на принца; хората събиращи реколтата били изгорени живи или избягали още щом полетата били обхванати от пламъци, а самият замък бил погълнат от огнена буря. Лейди Дари и по-малките й деца оцелели криейки се в подземията на крепостта, но нейният лорд-съпруг и техния наследник загинали на бойниците заедно с четиридесет от техните заклети мечове и стрелци.

Три дни по-късно градът на лорд Хароуей бил оставен димящ. Господарска мелница, Копчило и Черно копчило, Глинен вир, Омагьосан брод, Паяков лес — един по един падали под яростта на Вхагар, докато половината от Речните земи не изглеждали запалени.

С пожарите се сблъскал и сър Кристън Коул. Когато водел хората си на юг по Речните земи, димът се издигал пред него и зад него. Всяко село, към което се отправял се оказвало опожарено и изоставено. Войската му преминавала през мъртви гори, там, където само няколко дни по-рано имало живи дървета, тъй като речните лордове запалвали всичко, което било на пътя на Създателя на крале. Във всеки ручей, всяко езерце и във всеки селски кладенец намирали смърт: водата била отровена от труповете на коне, крави и хора, подути и смърдящи.

На друго място съгледвачите му се натъкнали на отвратителна сцена — под дърветата, в гротескно подобие на пир, седели мъртъвци в доспехи и гниещи дрехи. Пируващите били мъже паднали в битка: под ръждясалите им шлемове се хилели черепи, а зелената им разложена плът се свличала от костите.

На четири дни път от Харънхъл започнали нападенията. Скрити сред дърветата стрелци с дълги лъкове покосявали мъжете от предните редици и изоставащите. Мъжете загивали. Тези, които оставали зад ариергарда, не били виждани повече. Някои бягали и захвърляйки щитовете и копията си изчезвали в гората, а някои преминавали към противника.