Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 108

— Закъдето бяхме тръгнали. Реката.

— Може би ще успея да ти спестя труда.

— Съмнявам се. Но нека чуем. Да не би да си открил нещо, докато се правеше на самотен герой?

Той присви очи.

— Съжалявам. Това не беше най-прекрасната нощ в живота ми.

— През последните години имаш твърде много такива, Знахар. Званието Капитан си върви с киселините в стомаха.

— Да.

Спогледахме се. Накрая той загуби двубоя, отклони очи и продължи:

— След като двамата с Господарката се разделихме, бях изминал само половин миля, докато се усетя, че дребните кафяви мръсници не са се заблудили. А знаех, че съм свършил добра работа с илюзията. И ако не бяха тръгнали след мен, значи разполагаха с някакви свои умения. Вече го подозирах, имайки предвид как винаги ни намираха, въпреки че непрекъснато им бягахме. Затова реших, че ако не мога да стигна до Господарката, по-добре да потърся този, който ги контролира и насочва. Което се оказа твърде лесно. Те не ми се пречкаха. Явно са решили, че щом се отдалечавам от Господарката, няма смисъл да ме закачат. Само неколцина продължиха да ме следват. Реших да ги разкарам и използвах няколко номерца, които си пазех за следващия път, когато на Едноокия му избият чивиите. И след като престанаха да приритват, се промъкнах до някакъв хълм, чийто връх беше издълбан като паница, а в нея седяха тези шест човечета, всичките зяпнали в малък огън. Само че имаше нещо странно. Не можех да ги видя добре. Все едно се опитвах да гледам през мъгла. Черна мъгла. Или нещо от сорта. Много дребни сенки, предполагам, така ти би ги нарекъл. Някои — не по-големи от плъхове. И всички бръмчаха като пчели.

Той говореше толкова бързо, колкото устата му позволяваше, но виждах, че му е трудно да обясни видяното. Думите за това, което искаше да изрази, не съществуваха, поне не в езиците, които ние, обикновените хора, разбираме.

— Мисля, че виждаха всичко, което правим, в тези пламъци и след това пращаха малките сенки да кажат на останалите кафявковци какво да сторят и къде да ни намерят.

— А?

— Може би си имал късмета да не налиташ на тях непрекъснато през деня.

— Да. — Всъщност си имах достатъчно ядове в преследване на ходещ дънер из полята. — Да забеляза случайно някакви гарвани, докато си запълваше времето?

Той ме изгледа особено.

— Да. Наистина видях. Точно си лежах в калта и зяпах дребосъците, чудейки се какво имам в торбата с хитринки, което да им натреса, когато изведнъж се появиха двадесетина гарвана. Всичко избухна все едно валеше нафта, а не дъжд. Изпържи бедните момчета живи. Само че тези гарвани може би не са точно гарвани, ако ме разбираш.

— Не и докато не ми обясниш.

— Видях ги само за секунда, но ми се стори, че мога да гледам направо през тях.

— Ти винаги го правиш — промърморих и той отново ме изгледа странно. — Значи смяташ, че всички кафявковци, които се мотаят наоколо, са изгубени, така ли? Като кученца без господар?

— Съмнявам се. Предполагам, че не са по-глупави от теб и мен… Е, поне от теб. Просто вече не разполагат с предимството си.

Старицата все още се суетеше около Господарката. Беше я завела някъде да се измие и позакърпи. Сякаш се нуждаеше от кърпене.