Читать «Тя е тъмата» онлайн - страница 295

— Пипнала го е сянка. Тук не сме в безопасност.

— Все още имаме знамето — той обаче не прозвуча напълно уверено.

Използвах върха на обувката си, за да хвърля мъртвата птица в пукнатината на пода, която беше само на няколко стъпки. Усилието беше безсмислено. Някои от хората бяха забелязали мъртвия гарван. Те знаеха какво значи. Разбрах, че това значеше много повече от това, че сенките бродеха из тази част на крепостта. Означаваше, че Ловеца на души познаваше добре мястото. Което значеше…

Лудешки смях дойде от входа, през който бяхме влезли. Ловеца на души се кикотеше. Господарката се обърна. Около нея вече се оформяха магии.

108

Земята се разтресе. Този трус беше страшен. Може би най-силният, откакто бяхме дошли в равнината. Вероятно най-мощното земетресение след ужаса, който разруши цели градове и уби хиляди, преди изобщо да тръгнем от Талиос. Ударих се в пода и започнах да се плъзгам към бездната. Знахаря ме сграбчи, а Господарката задържа него. Всички други също изпопадаха. Ловеца изведнъж престана да се кикоти. Факлите се разпиляха по пода. Нямаше какво да подпалят.

Нещо запада отгоре. Приличаше на малки стъклени топчета или истински зърна от градушка. Някои се строшиха при удара, други подскочиха. Изглежда нямаха нищо общо с каквото и да било. Отначало.

Тронът с голема отгоре се размести, наклони се, докато почти се преобърна, достатъчен бе и един миши дъх, за да потъне в червената бездна.

Проблесна невероятна светкавица от бяла светлина. За миг ме ослепи. Докато се търкалях по пода, Ловеца на души проклинаше някого на три гласа и няколко езика. Пращене, пукот и рев раздираха въздуха, докато летяха магии. Още мраморни късове трополяха наоколо. Започнах да се чувствам слаб и сънлив. Хрумна ми, че блестящите парчета стъкло бяха точно онова, което гарваните обичат да отмъкват и може би са ги скътали някъде, така че шефът им да ги изсипе, когато й се прище. Въпреки всичко Ловеца на души се измъкна от капана.

Гушнах знамето и безстрашно се унесох в сън, щастливо убеден, че Ловеца няма как да напусне равнината. Сенките щяха да я пипнат. Ще се докопат до всеки след залеза на слънцето.

Не можех да спя, без да бродя насън. В момента, в който се изплъзнах от плътта, се втурнах навън, за да кажа на Едноокия или Дремльо, или кой да е друг, какво се случи. Когато стигнах Портата на сенките, открих всички, здраво разтърсени от земетресението, и Едноокия, вече създал си доста добра представа за случилото се. Накарал бе войниците да се приготвят за оттегляне в Наблюдателницата. В действителност това ставаше навсякъде, сякаш на всички там, навън, им е хрумнала една и съща идея едновременно. Никой не изглеждаше оптимистично настроен.

Отне ми часове да намеря Дремльо, макар и чичо Дой да я беше отвел направо до групата, която беше наблюдавал миналата нощ. Тя спеше, когато я открих, с все още добро момчешко прикритие. Бодях, мушках и я тормозех по най-добрия за един дух начин и накрая измъкнах реакция.