Читать «Тя е тъмата» онлайн - страница 297

Както и от останалите. Това беше краят на мечтата, колкото и малка да беше.

Запърхах нагоре в пещерата, между сталактитите и сталагмитите, мрежите и дантелите от лед, където, векове преди появата на Свободните отряди, отчаяните, преследвани последователи на Кина бяха скрили нейните свещени Книги на смъртта от свирепия военачалник Радрейнак. Радрейнак не бе намерил книгите, нито децата на Кина бяха оцелели, за да се върнат за тях. Имаше как да стане и по-зле, отколкото вече беше. Можеше Ловеца на души да открие тези мрачни книги и да ги вземе.

Тя не го стори. Останаха безопасни върху своите поставки, отворени на страници в началото.

Втурнах се обратно към бандата.

Някои от тях усетиха движението ми. Съсредоточиха гнева си върху мен. Което може би беше добре. „Водата спи“, казах им мислено. Те бяха заключени в някакъв магически стазис. Аз бях хванат в капана само телом, навярно защото съм бил далеч в удачния момент.

Водата спи.

Ловеца може да е тъмата, но ще научи.

Дори водата спи, но врагът не почива никога!

През нощта, когато вятърът вече не свисти през крепостта, която се намира там отпреди равнината, по-стара от марша на първия свободен отряд, камъкът шепне. Камъкът напъпва. Камъкът расте. Камъкът напъпва и цъфти. Издигат се хиляда колони, където колона не е стояла преди. Лунната светлина докосва равнината, вдълбаните символи приемат форма, припомняйки неколцина от падналите.

И това е някакво безсмъртие.