Читать «Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим» онлайн - страница 230

Главата на Арн се замая. А си мислеше, че е помилван! Половин живот бе повече от онова, което бе живял на този свят и той дори не можеше да си се представи като възрастен човек на около трийсет и седем години, когато най-сетне грехът му щеше да бъде изкупен. Арн погледна умоляващо към отец Хенри, сякаш не можеше да тръгне, без да чуе и дума от него.

— Пътят към Йерусалим е трънлив поначало, скъпи ми Арн — каза тихо отец Хенри. — Такава е обаче Божията воля и ние двамата сме убедени в това. Върви с мир!

И след като Арн излезе с наведена глава и стъпвайки неуверено, те седяха още дълго и разговаряха за волята Му. И двамата виждаха ясно, че тя се състоеше в това да бъде изпратен още един велик воин в святото Господно войнство.

Е, а ако Кнут Ериксон, бе успял да стане крал по-рано и Арн и Сесилия вече бяха законни мъж и жена? И ако Сесилия не се бе оказала толкова наивна и добра и не бе навестила сестра си Катарина? И ако майка Рикиса не бе от рода на Сверкер и не се бе заела с такава енергия и решителност да раздува проблема?

Ако това и много други неща не се бяха случили, то в Господното войнство щеше да има един воин по-малко. От друга страна Аристотел вече бе доказал, че подобен тип разсъждения са неверни. Господ бе съобщил волята Си и трябваше да се преклонят пред нея.

* * *

През следващите дни брат Гилберт бе предпазлив с Арн, тъй като трябваше да го накара да разбере това, което щеше да определи живота му не само за момента, но и задълго време напред. Той не позволи на Арн да говори за наказанието си или за всичко, което той трябваше да изостави. Придържаше се към най-безполезните теми.

Арн трябваше да се отправи с архиепископ Стефан към Рим, но там пътищата им щяха да се разделят, тъй като архиепископът имаше работа за уреждане с папа Александър III, а Арн щеше да се настани в замъка на рицарите тамплиери, който бе най-големият тамплиерски замък в света. Всички, които искаха да бъдат приети в ордена, трябваше да се отправят към Рим, където или щяха да не ги допуснат, или щяха да ги приемат в ордена на рицарите тамплиери. Естествено, мнозина се чувстваха призовани да се бият в светата Божия армия, та било то и заради това, че по този начин откупваха всичките си грехове и ако загинеха, отиваха на небето с меч в ръка. В крайна сметка само един от десетина желаещи биваше приет след изпитанията.

Изпитанията едва ли щяха да затруднят Арн. Това, което се изискваше за приемане в ордена, бе човек да е от род със собствен герб, правило, което брат Гилберт не одобряваше, тъй като бе виждал доста воини, които биха станали добри рицари тамплиери, ако не бе то. Това не бе никакъв проблем за Арн, чийто герб бе лъвът на кралския род. И останалите две изисквания също нямаше да го затруднят. Брат Гилберт се подсмихна, докато с известна досада обясняваше, че според изискванията човек трябваше да може една четвърт от това, което Арн знаеше за Светото писание, логиката и философията. И навярно четвърт от това, което Арн умееше с оръжията. Освен това той носеше със себе си писма от архиепископа и отец Хенри. Но те не бяха най-важното, тъй като мнозина от кандидатите, които бяха синове на франкски графове, носеха подобни препоръки, но не притежаваха способностите на Арн. А и никой не можеше да се противопостави на ясната воля на Бога.