Читать «Кралство в края на пътя» онлайн - страница 281

Помоли Бог да му прости задето ще се сражава с братята си хоспиталиери. Беше принуден да го направи, защото те идваха да нападнат страната му и да убият тези, които му бяха близки и скъпи. За първи път не се помоли да оживее. Считаше го за дръзко в момента, в който щеше да нападне братя по религия. После заповяда на Бенгт и Суне да разгърнат стрелците си с лък в кръг, за да изскочат отстрани, а слънцето да е в гърба им и срещу най-силната група рицари, облечени в червено. В най-добрия случай така щеше да се вдигне толкова прах от сухата земя, че неприятелят щеше да открие твърде късно какво се задава зад тази редица леки конници, облечени в синьо.

„Deus vult“ — не можа да се въздържи да си каже той, вдигайки ръка, за да даде знак на всичките си хора да потеглят в лек тръс. На излизане от гората те се приближиха един до друг, така че коленете им почти се допираха, без да оставят и най-малко разстояние помежду си. Тогава ускориха ход.

Арн наблюдаваше местоположението на последния от леките си конници, които вече бяха под него и сееха объркване и паника сред хоспиталиерите, а те не бяха успели да заемат обичайния си боен ред.

Тогава с пълни гърди той даде заповед за атака, подета от всички, които се намираха около него, и в следващия миг те връхлетяха с насочени копия срещу червено-белите конници, които паднаха без съпротива, защото бяха почти неспособни да се отбраняват. Хората от Форшвик пробиха вражеските редици, без да загубят и един от своите. Като видя това, Арн ги накара да се обърнат и ги хвърли отново на пълна скорост в редиците на датчаните. После объркването стана прекалено голямо за нова атака.

Когато се върнаха при ескадроните от леката конница, бяха загубили само двама. Арн наблюдаваше безпорядъка, който цареше в тази част от вражеската армия, която му беше изглеждала непобедима. Той не повярва на очите си и мозъкът му за момент спря да работи. Беше Божие чудо, че само с една атака хората на Форшвик бяха успели да победят толкова хоспиталиери. Не можеше да повярва, че Бог може да накаже толкова сурово най-верните Си воини.

Сега разбра, че датчаните бяха прибягнали до измама. Бяха облекли някои от своите с червените дрехи с бял кръст, за да ги представят за хоспиталиери и да изплашат врага. Без съмнение, бяха успели.

Без да каже и дума, Арн подаде копието си на най-близкия до него, после даде знак на знаменосеца си Биргер да го последва и тръгна към редиците на датчаните. Там той спря на разстояние от един изстрел и вдигна ръце, за да покаже, че идва да преговаря. Малко след това към него тръгнаха шестима.