Читать «Тетрарх» онлайн - страница 7

Дребната жена подскачаше около него с движенията на пеперуда. Безцветната ѝ коса се стелеше зад нея. Тя улови ръката на Ниш, нададе пронизителен писък и отскочи назад.

— Юлия! — изрева Крил-Ниш: — Ще умра!

Юлия отново изникна до него, колебливо хвана ръката му, сетне я пусна. Устата ѝ бе широко отворена. Очите ѝ все така бяха прикрити с маска от тъмна материя.

— Помогни ми! — Грубите каменни стени натрошиха крясъка му.

С мълниеносно движение дребната жена го сграбчи за колана и започна да дърпа назад. За момент тримата останаха да се олюляват на ръба, уравновесени под еднакво отчаяние с различни цели. Но това трая само миг — с мощно дръпване механикът повлече Тиан назад. Той и Юлия паднаха на земята под Тиан.

Занаятчията скочи първа, избегна стрелналата се ръка на Ниш и побягна, раздирана от мъка, че е принудена да изостави Хани.

— Спри я, Юлия — ревна механикът, но спътничката му не помръдна.

Сега Тиан не можеше да удържа сълзите си. Трябваше да избяга без сестра си — иначе не би могла да се отскубне от упорития Ниш.

Тя бягаше без посока. Посоката нямаше значение, всички пътища отвеждаха към един и същи край.

Занаятчията не спря, докато не изчерпа и последния остатък от силите си. Когато се натъкнеше на разклонение от няколко коридора, винаги поемаше по средния. Когато достигнеше стълбище — а това се случваше често — тя неизменно се изкачваше. Докато не дойде моментът, в който ѝ бе невъзможно да продължи. Имаше усещането, че краката ѝ са омекнали като преварени. Тичането ѝ премина в бяг, бегът преля в изтощено тътрузене. Чувстваше езика си като ремък.

Трябваше да се е изкачила високо в града. От умора и обезводняване се чувстваше замаяна. Главата ѝ пулсираше болезнено. Вдишванията ѝ не смогваха да донесат кислородно задоволство. Силите я напуснаха на върха на поредното преодоляно стълбище — след като буквално пропълзя последните му стъпала, Тиан се отпусна на площадката край него. Крайниците ѝ бяха едновременно натежали и прилепени към пода. Дрехите, които с такова трепетно желание бе подбирала за предстоящата среща с Минис, бяха сведени до кървави парцали. Обърнала отпуснатата си глава към стълбището, тя зачака съдбата си.

Не ѝ се наложи да чака дълго. Допряното ѝ до пода ухо долови първите стъпки на Ниш — в тях също се долавяше умора, но въпреки това упорито не нарушаваха ритмичността си. Скоро кръглата му глава с лепнещи от пот къдрици изникна над пода. Последваха грозното лице и широките рамене. Той бе стиснал устни, но при вида ѝ тази му мимика на решителност бе заменена от хищническа усмивка.

— Само да знаеш, Тиан, с каква наслада ще наблюдавам делото ти.

Две

Ниш приличаше на генерал, успял с един замах да превърне очертаващо се поражение в победа. Самодоволството му я отвращаваше. Ала Тиан имаше сили единствено да мести очите си.

Този път механикът не допусна рискове — той грубо я обърна по корем и стъпи върху китката и врата ѝ, за да ѝ върже ръцете с парче връв.

— Само как ще си платиш! — изръмжа той. — Гнусна предателка. Ще плащаш до края на жалкия си живот. Изправи се!