Читать «Тетрарх» онлайн - страница 393

Флид прекъсна мислите ѝ:

— Какво наистина чувстваше в онзи ден, на празненството, когато изгуби таланта си?

— Бях изключително разгневена, макар да осъзнавах, че не бива да го показвам. Мразех семейството си, особено майка си.

— А когато те накараха да демонстрираш уменията си?

Осъзнаването я вцепени.

— Исках да се проваля. Исках да се проваля, Ксервиш! Това бе единственият начин да избегна капана, в който ме бяха захвърлили.

— Опитала си да използваш таланта си, но подсъзнанието не ти е позволило. И е отнело достъпа ти до това умение.

— Да — тихо каза тя. — Но и това не ми помогна. На празненството мама направи номера вместо мен. Впоследствие отказваше да повярва, че съм се провалила. Тя беше прекалено силна. Наложи се да стана лъжкиня и измамница.

— Какво ще правиш след войната? Ще останеш ли майстор?

Така желаното от всички след войната. Хората се бяха утешавали с тази фраза в продължение на сто и петдесет години.

— Не, разбира се! Тогава няма да има нужда от кланкери и ще мога да последвам мечтата си. Един ден хората отново ще искат да виждат красиви неща.

Той отново стисна раменете ѝ.

— Тогава ни помогни, Иризис. Спаси войната, за да можеш да последваш мечтата си.

Жената се вгледа в себе си. Осъзнаването не бе променило нищо. Тя все още не знаеше къде да търси изгубения си талант или как да си го върне.

— Не мисли за него — каза Флид. — Просто го направи!

Тя опита. Същинската ѝ мечта представляваше маяк, напътстващ я сред катранения мрак. Тя се взря дълбоко в себе си. Никога през живота си не се бе вглеждала толкова дълбоко. Но не откри нищо. Очите ѝ се наляха със сълзи.

— Не мога… Не мога да го направя — недоловимо каза тя. — Съжалявам. Не зная къде да търся.

Пръстите на Флид за пореден път я стиснаха. Пронизващите очи, сега кървясали, срещнаха нейните. Устните му бяха посинели. От едната ноздра се стичаше алена струйка. Възлопресушителят го разкъсваше.

Скрутаторът я пусна. Тя го беше провалила.

— Идват ноктести! — извика Юлия. През цялото време тя бе останала неподвижна в ъгъла.

— Колко далече са?

— Не са далече.

— Дай ми устройството. — Флид изтръгна въпросното от ръцете на Иризис. — Щом ти не можеш, ще трябва да се справя сам.

Което щеше да го убие.

— Почакайте, сър! — Бе я споходила внезапна идея. — Юлия, помниш ли онзи път в кланкерите, когато бяха изгубили полето и трябваше да пренастроя контролерите към странния двоен възел?

Очите на Юлия бяха отворени. Със студен поглед тя се взираше към спътниците си. И не отговори.

— Юлия?

— Помня.

— Какво точно… Няма значение. Можеш ли да видиш къде е изгубеният ми талант?

— Виждам те като непрозрачно топче. Не мога да надникна вътре.

— Моля те, опитай. Иначе скрутаторът ще умре.

— Той е лош, зъл човек! — остро каза Юлия.

— Но той се грижи за теб, Юлия. Той те спаси от Джал-Ниш.

— А аз те спасих от скрутатор Гор. Ти ми обеща да търсим Мюли. И теб те мразя.

На това Иризис не можеше да отговори. Тя отчаяно погледна към Флид.

— Но аз вече съм намерил Мюли — каза той, без да трепне.

Юлия обърна глава към него, но очите ѝ бяха затворени: гледаше модела си.