Читать «Тетрарх» онлайн - страница 391

— Не мога да го направя, сър. Не мога да извличам енергия от полето. Знаете, че съм изгубила таланта си.

Флид, загледан в разпръскващия възлопресушител, не отговори.

— Сър, нима сте дошли тук, знаейки през цялото време…

Главата му бавно се извъртя към нея. Настойчивостта на погледа му прогаряше.

— Трябва да го направиш!

— Знаели сте за неспособността ми, Ксервиш. Защо сте построили устройство, което не мога да използвам? Защо изобщо ме взехте?

— Не аз го създадох. Бе изработено от Съвета. Гор каза, че приборът е настроен единствено за мен. Но се оказа, че ме е излъгал. Едва днес, когато разопаковах устройството, узнах как работи. По това време не разполагах с възможност да потърся друг занаятчия. Истински занаятчия.

А тези му думи я зашлевиха през устата.

— Защо не ме предупредихте?

— Това само би влошило нещата.

Тогава тя осъзна, че решението е съвсем наблизо.

— Сър, Тиан е някъде тук. Тя би могла да го използва.

В очите на скрутатора блесна надежда. Това също я нарани.

— Да! Защо не се сетих за това по-рано. Юлия? Юлия!

Дребната жена простена. Ксервиш с бърза крачка се приближи до нея.

— Юлия, виждаш ли Тиан?

Тя бе сграбчила главата си.

— Мюли, Мюли?

Флид и Иризис се спогледаха. Скрутаторът опита отново:

— Юлия, трябва да открием занаятчия Тиан. Къде е тя?

Очите на лежащата се раздвижиха.

— Далече — прошепна Юлия.

— Можеш ли да ни отведеш при нея?

— Прекалено далече. Прекалееееено далече. — Тя затвори очи.

Отчаянието избликна от очите на Иризис. Флид грубо я изправи на крака.

— Сега нямаме време за това. Всяка изгубена минута означава още погинали.

— Не можете ли вие да изпълните процедурата, сър? — промълви тя. — Вие сте могъщ мистик.

— Казах ти, че устройството е предназначено за занаятчия, а не за мистик. Гор ме е предал, той иска да умра. Успехът ми не го интересува. Заеми се!

Тонът му я вледени. Сега насреща ѝ не се намираше Ксервиш, неин приятел и любим. Говореше скрутаторът, който не се спираше пред нищо и бе готов да мине през всеки, за да доведе определено възложение до успешен край.

Иризис винаги бе знаела, че в определен момент от живота ѝ лъжата, върху която бе изградила същия този живот, ще се разпадне. Бе подозирала, че разпадът ще е свързан със смърт, но не и толкова ужасна. Поне самосъжалението нямаше да трае дълго.

Тя го погледна в очите.

— Ще опитам, сър.

— Недей да опитваш — грубо отвърна той. — Направи го. Армията, войната, дори оцеляването на човечеството зависят от теб, Иризис.

Тя взе устройството, а с другата си ръка докосна индикатора, за да извика полето. И затвори очи, за да вижда по-добре.

— Полето изчезва бързо. И цялото е… изкривено и немощно. Никога не съм виждала нещо подобно. Почти не се виждат цветове.

— В такъв случай работи бързо.

Иризис призова разгърнат образ на излъчването, а сетне съсредоточи ума си към сините кристали. Това се оказа трудно, защото тя бе привикнала да работи с по един кристал едновременно. Тя протегна улеи през етера — от полето до всеки, един от кристалите. Дори и за нейния привикнал разсъдък това бе тежка задача — запомнянето на един от пътищата прогонваше от паметта ѝ предишните.