Читать «Тетрарх» онлайн - страница 389
Ян Ирвин
Очите на Флид бяха затворени, но устните му се движеха. Той прекарваше през паметта си всички разновидности на скрутаторската магия, дирейки подходящо разрешение.
— Заклинанието трябва да го изключи на мига, преди тревогата да бъде задействана. — Скрутаторът отново се посъветва с Юлия. — Мисля, че открих.
Той протегна ръце и започна да мълви думи на непознат за Иризис език.
— Не — рече перцепторът след дълга пауза.
— Сигурна ли си? — Флид помълча за момент. — Естествено, че си. Проклятие! — Той изохка и притисна слепоочието си.
— Добре ли сте? — попита Иризис.
— Това болеше. Използвах заклинание, за да го замразя. По принцип това е благонадежден подход, само че магията не се задейства.
— Защо?
— Нямам представа. Стори ми се, че подобно заклинание вече е активно някъде наблизо, но в това няма логика. Нека си събера силите и ще опитам с друга магия.
Възстановяването му отне дълго време, оставяйки Иризис с впечатлението, че то въобще няма да настъпи. Флид изглеждаше споходен от измъчеността на човек, чийто крак е бил ампутиран със счупена бутилка. По челото му непрекъснато изникваха капчици пот, които сумракът превръщаше в кървави.
Накрая той се изхрачи на пода.
— Мисля, че съм готов.
Скрутаторът раздвижи ръце и отново започна да оформя непознати думи. Малко след приключването им откъм ъгъла долетя звучно изхрущяване.
— Готово е — каза Юлия.
Сега капките по челото на Флид действително бяха от кръв.
— И още по-добре — изхриптя той. — Не бих могъл да го направя още веднъж.
Подновеният им напредък ги отведе покрай сразеното устройство — гъбоподобна форма, разпукала се по средата, неспособна да противостои на вкаменяващото заклинание.
— Има ли и други, Юлия? — хрипкаво се осведоми Ксервиш Флид.
— Не — прошепна тя. — Но виждам много лиринкси.
— Нас ли търсят?
— Още не.
— Отведи ни при възлопресушителя.
Преодоляха пореден ъгъл, поеха сред широк тунел и навлязоха в пещера, чиито стени бяха покрити с черни кристали. Всичко чернееше. От тавана надничаха битуминозни сталактити. Подът бе осеян с поредици от локви, всяка съвършено кръгла. Те кипяха и бълбукаха по подобие на кални езерца.
Флид не можа да сдържи удивлението си.
— Пристигнахме, Иризис.
Под сиянието на възлопресушителя пещерата изглеждаше неземно красива. Стените намигваха с обаянието на черен диамант, таванът проблясваше перлено, а от пода се издигаха мехури от абанос, които се носеха из помещението, за да улавят и разпръскват светлината досущ като огледални кълба. Възлопресушителят изглеждаше точно така, както Иризис, подготвена от виденията, го бе очаквала да изглежда. Голяма гъба с груба повърхност, бяла като смърт, с шапка, която постепенно се изостряше към върха. През средата ѝ протичаше дупка, разпръскваща енергийни извивки. А те течаха, макар да не изглеждаше нормално светлина да тече.
— Не е точно каквото очаквах — промърмори скрутаторът. — Да, изтегля енергия от възловата точка, и то смайващи количества, но насочва по-голямата част нанякъде. Към какво?
Увиснала фуния, изработена от идентичен на възлопресушителя материал, поглъщаше по-голямата част от енергията. Иризис не можеше да проследи отвеждането: изтичащото поле създаваше мъглива нереалност в задната част на пещерата, а тази нереалност бе непроходима за погледа.