Читать «Тетрарх» онлайн - страница 388

— При Тиан? — продължи механикът.

— Не. При възлопресушителя.

Минис рязко се извъртя към нея.

— Но, Триор…

— Първо трябва да попречим на скрутатора, Минис.

— Тук става още по-горещо. — Крил-Ниш обърса чело. — Сякаш и преди не беше задушно.

Нещо разкъса стената сред рояк искри. Тунелът видимо се разтърси и завибрира. Една от стените се раздвижи, почти блъснала конструкта. Малко по-напред ги очакваше участък, в който стените почти се допираха.

— Няма да успеем — каза Ниш. — Ще бъдем…

Блъсна ги ударна вълна. Пред тях тунелът се слепи, а веднага след това се раздалечи с ужасяващ звук. Воят затихна и конструктът отново се понесе към пода. Този път Триор не можа да го задейства отново.

— Заседнахме — рече тя. — Излъчването изчезна.

Тримата се втренчиха един в друг. Ниш можеше да усети сграбчилата го клаустрофобия, неизменно сподиряща подземните му изяви.

— Трябва да се махнем — изхриптя Хлар.

— Ще трябва да продължим пеша. Ако подът е достатъчно твърд.

— Но без конструкта ще бъдем…

— Зная! — сряза го жената. — Но не можем да го носим.

— Това избухването на възлопресушителя ли беше? — прошепна Ниш.

Тя се изсмя презрително.

— В такъв случай все още имаме време. — Ниш бе излязъл отвън и протягаше крак, за да провери земята. Търсеше участък, който да е достатъчно солиден.

Триор рязко го дръпна обратно:

— Внимавай!

Огромна буца се бе наслоила на тавана. Ниш се хвърли назад, а аахимата залости люка тъкмо навреме. След миг конструктът се разклати от стоварилата се отгоре му лепкава маса, която изцяло се разстла над корпуса.

— Погребани сме — отчаяно промърмори Ниш. — Никога няма да се измъкнем.

Тридесет и шест

— Къде е часовоят? — настойчиво прошепна Флид.

— Отвъд ъгъла — изсумтя Юлия.

— Казах ви — промърмори Иризис. — Какво ще правим сега, скрутаторе?

— Успокой се. Ела тук, Юлия. В случая ти ще заместваш сетивата ми.

Той приклекна на пода, при което коленете му шумно пропукаха. Дребната жена също се приведе и зашепна. Сега проявяваше изненадващо желание да съдейства, но пък това беше обичайно за нея, когато се окажеше изложена на опасност.

— Този часовой, по-точно страж, представлява лиринкско приспособление. Ако го нападна, то ще вдигне тревога.

— Не можете ли да ни скриете от него? — попита Иризис.

— Не. То долавя аурата на Изкуството. И тримата притежаваме достатъчен талант, за да го задействаме.

— В такъв случай изглежда, че сме се провалили още преди да започнем.

— Има начини. В момента обмислям. Седни, това ще отнеме време.

След като хвърли един поглед на лепкавия под, Иризис се облегна на най-чистия участък от стената, който откри. Потокът на времето бе особено осезаем за нея сега, когато всяка секунда означаваше още погинали на бойното поле. Тя започна да се разхожда напред-назад, но Юлия ѝ направи знак да спре — приспособлението можеше да я засече. Иризис отново се облегна на стената. Неприятните вибрации продължаваха да изпълват и разместват тялото ѝ. Кога ли нереалността на възлопресушителя щеше да я разкъса?