Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 5

На деветдесет години съм. А може би на деветдесет и три. Или едното, или другото.

Или е станала някаква злополука, или навън има надбягване, защото цяло ято възрастни дами стоят залепени до прозореца в края на коридора като деца или пък като затворници. Всички те са тънки и крехки, с фина като мъгла коса. Повечето са поне с десет години по-млади от мен и това ме удивлява. Дори когато тялото ти те предава, съзнанието ти го отрича.

Паркиран съм в коридора заедно с проходилката си. Имам голям напредък след онази фрактура на бедрото и благодаря на бога за това. За известно време мислех, че никога няма да проходя отново, това бе главната причина, поради която се оставих да ме уговорят да се преместя тук, но сега на всеки два-три часа ставам и правя по няколко крачки и с всеки изминал ден стигам до малко по-далеч, преди да изпитам необходимост да се обърна и да поема обратно. Може все още да има живот у старото куче.

В момента са пет на брой: белокоси старици, сгушени една до друга, с изкривени пръсти, които сочат към прозореца. Изчаквам да видя дали няма да поемат нанякъде. Не го правят.

Свеждам поглед, за да се уверя, че спирачките ми са спуснати и внимателно се надигам, подпирайки се на страничната облегалка на инвалидната количка, докато завърша опасното прехвърляне в проходилката. След като се привеждам в пълна бойна готовност, сграбчвам сивите гумени подложки за ръцете и изтласквам проходилката напред, докато лактите ми се изпънат, което се оказва дължината на точно една плочка на пода. Изнасям напред левия си крак и след като се уверявам, че е изпънат, премествам до него и другия. Бутане, изнасяне напред, чакане, изнасяне напред. Бутане, изнасяне напред, чакане, изнасяне напред.

Коридорът е дълъг и краката не ми се подчиняват така както някога. Не съм куц като Кемъл, слава богу, но така или иначе това ме забавя. Горкият стар Кемъл, от години не съм се сещал за него. Стъпалата му се подгъваха ужасно, затова трябваше да повдига високо коленете си и да ги изнася рязко напред. Моите се влачат така, сякаш са натежали, и понеже гърбът ми е превит, се оказвам вперил поглед в чехлите си по-точно в онези части от тях, които не са скрити от проходилката.

Докато стигна до края на коридора, минава известно време, но най-после успявам, и то без чужда помощ, единствено със силата на собствените си крака. Доволен съм до немай-къде, макар че след като стигнах дотам, осъзнах, че ми предстои да измина и обратния път.

Възрастните дами се разделят, за да ми отворят място. Това са жизнените дами, онези, които или могат да се придвижват сами, или имат приятелки, които да карат количките им напред-назад. Тези стари момичета все още не са изкукуригали и се държат добре с мен. На това място присъствието ми е рядкост — един-единствен старец сред цяло море от вдовици, които все още страдат за покойните си съпрузи.