Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 2
Сара Груэн
Останалите хора от града — селяндурите, както ги наричаше чичо Ал — вече бяха успели да минат през палатката с животните и да влязат в голямата шатра, която се тресеше от лудешка, шумна музика. Оркестърът минаваше от едно към друго парче от репертоара си с обичайната оглушителна сила на звука. Можех да кажа наизуст всяка подробност от изпълнението: в този миг последните участници в спектакъла напускаха сцената и Лоти, акробатката, се катереше да изпълни номера си в централния кръг.
Погледнах към Грейди, опитвайки се да разбера какво казва. Той се огледа наоколо и се наклони по-близо до мен.
— Освен това — подхваща и задържа погледа ми — струва ми се, че точно сега ти имаш какво да губиш, и то много — той вдигна вежди, за да подчертае думите си. За миг сърцето ми спря да бие.
В шатрата избухна буря от аплодисменти и без да губи нито миг, групата се впусна във валса на Гуно. Инстинктивно се обърнах към менажерията, защото това бе знакът за началото на номера на слона. Марлена или се подготвяше да се качи на Роузи, или вече седеше върху главата й.
— Трябва да вървя — рекох.
— Седни — нареди ми Грейди. — Яж. Ако смяташ да си обираш крушите, скоро може да нямаш възможност да се докопаш до някаква храна.
В този момент мелодията се извиси до остър, пронизителен звук и замря. А после избухна експлозия от звуци, каквато не бях чувал досега — месингови и дървени духови инструменти се бореха с ударните, тромбони и пикола се сблъскваха в дива какофония, извиси се звукът на туба, а кухият звън на цимбал се промъкна вън от голямата шатра, заби се в мозъка ни и заглъхна.
Грейди застина на мястото си, както си бе наведен над сандвича си, с изпънати кутрета и широко отворена уста.
Огледах се наоколо. Никой не помръдваше, всички очи бяха вперени в голямата палатка. Няколко стръкчета сено се валяха из праха наоколо.
— Какво е това? Какво става? — попитах.
— Шшт! — изсъска Грейди.
Групата отново засвири, този път „Звезди и тигри завинаги“.
— О, Исусе Христе! Майната му! — Грейди захвърли сандвича си на масата и скочи, преобръщайки пейката.
— Какво? Какво става? — креснах след него, защото той вече се отдалечаваше тичешком.
— Маршът на бедите! — викна ми през рамо.
Обърнах се към готвача, който вече припряно смъкваше престилката си.
— Какво има предвид, по дяволите?
— Маршът на бедите — повтори готвачът и изхлузи престилката през главата си. — Означава, че нещо се е объркало, и то много.
— Какво например?
— Може да е всичко: пожар в голямата шатра, внезапна паника на хората или на животните, какво ли не. И, мили боже, горките селяндури дори не го знаят все още — наведе се, за да мине под чергилото на входа и излетя навън.
Навсякъде цареше пълен хаос — продавачи на бонбони прескачаха щандовете, занаятчиите излизаха, клатушкайки се, изпод чергилата на палатките, общите работници забързано си пробиваха път през тълпата. Всичко живо, което имаше някаква връзка с „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“, се бе втурнало към шатрата.
Диамантения Джо ме задмина със скоростта на галопиращ кон.