Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 15

Прокторът затваря вратата и сяда на мястото си. Поглежда към часовника на стената и изчаква, докато стрелката за минутите треперливо се придвижва напред.

— Можете да започвате.

Петдесет и две листовки с въпроси се отварят с шумолене. Някои от студентите ги прелистват, за да им хвърлят един общ поглед. Други започват да пишат незабавно. Аз не правя нито едното, нито другото.

Четиридесет минути по-късно моливът ми все още не се е докоснал до листа. Взирам се отчаяно в листовката. Страниците са изпълнени с диаграми, цифри, линии и схеми — върволици от букви с пунктуационни знаци накрая; някои са точки, други въпросителни и нито едно от тези неща няма смисъл. За миг се чудя дали всичко това изобщо е написано на английски. Опитвам се да го преведа на полски, но и това е безполезно. Със същия успех може да е написано и с йероглифи.

Някаква жена се изкашля и аз подскачам на мястото си. На челото ми се появява капка пот и пада върху хартията. Избърсвам я с ръкава си и вдигам листа.

Може би ако го доближа до очите си… Или ако го задържа по-далеч от тях — да, сега мога да видя, че текстът наистина е на английски. Или по-скоро, че отделните думи са на английски, но не мога да прочета две от тях една след друга и да ги свържа в общ смисъл.

От челото ми пада втора капка пот.

Оглеждам залата. Катрин пише бързо, светлокестенявата й коса пада по лицето й. Тя е левачка и тъй като пише с молив, лявата й ръка е оголена от китката до лакътя и прилича на изваяна от сребро. До нея Едуард рязко се изправя на крака, хвърля изпълнен с паника поглед към часовника и отново се прегърбва над изпитния лист. Извръщам се настрана с лице към прозореца.

През листата на дърветата надзъртат късчета небе — мозайка от синьо и зелено, която плавно се изменя с всеки полъх на вятъра. Взирам се в нея, оставил погледа си да се рее отвъд листата и клоните. Една катерица, която не страда от недохранване, пресича с подскоци зрителното ми поле с високо вдигната пухкава опашка.

Изтласквам стола си назад, при което се разнася пронизителен стържещ звук. Изправям се. Челото ми е покрито с пот, а ръцете ми треперят. Петдесет и две лица се извръщат към мен.

Би трябвало да познавам тези хора. И наистина ги познавах допреди седмица. Знаех къде живеят семействата им. Знаех какво работят бащите им. Знаех дали имат братя и сестри и дали ги обичат. Дявол да го вземе, дори си спомнях онези, които трябваше да напуснат след Срива: Хенри Уинчестър, чийто баща прекрачи през перваза на прозореца на Търговската камара в Чикаго; Алистър Барне, чийто баща се простреля в главата; Реджиналд Монти, който се опита безуспешно да живее в една кола, когато семейството му вече не можеше да плаща за стаята и храната му; Бъки Хейс, чийто безработен баща просто бе отпрашил нанякъде. Но другите, онези, които бяха останали? Нищо.