Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 17

Сега влакът е по-близо, гърми и трещи срещу мене. Трак-а-трак-трак-а-трак-а…

Избърсвам ръце в бедрата си и тръгвам към релсите; спирам на няколко метра от тях. Ноздрите ми се изпълват с острата миризма на масло. Свирката отново изпищява…

Огромна машина изсвистява покрай завоя и бързо подкарва по-нататък. Толкова е голяма и минава така близо до мен, че вдига мощна вихрушка, която се блъсва в мен. Избухват огромни кълба от облаци дим, дебело черно въже се извива над следващите вагони. Гледам зашеметен, докато половин дузина неясни сенки профучават покрай мен, приличат на фургони, макар че не мога да ги видя ясно, защото луната се е скрила зад облак.

Изтръгвам се от вцепенението си. В този влак има хора. Няма значение накъде пътува той, важното е, че където и да отива, то със сигурност е по-далеч от койотите и по-близо до цивилизацията, храната и възможния работодател; може би дори към Итака, въпреки че нямам и пукнат цент в джоба си и нямам причина да вярвам, че в колежа ще ме приемат обратно. А дори и да ме приемат, какво? Нямам дом, в който да се върна, нито кабинет, към който да се присъединя.

Преминават още вагони, натоварени с нещо, което изглежда като телефонни стълбове. Гледам след тях, като се напрягам да видя какво идва след тях. За миг луната се скрива, а после пак се показва, хвърляйки синкавата си светлина върху това, което би могло да бъдат товарни вагони.

Затичвам се в същата посока като на влака. Краката ми затъват в натрупания чакъл, чувствам се така, все едно бягам по пясък и се мъча да наваксам забавянето, като се накланям напред. Препъвам се и започвам да се олюлявам в опит да си върна равновесието, преди някоя част от тялото ми да се е озовала заклещена между огромните метални колелета и релсите.

Успявам да се изправя и набирам скорост, като оглеждам всеки вагон за нещо, за което да се уловя. Покрай мен профучават три един след друг; следват ги вагони за добитък, чийто врати са отворени, но от тях стърчат краищата на многобройни конски опашки. „Това е толкова странно“ — успявам да отбележа наум, въпреки че тичам покрай движещ се влак насред никъде.

Намалявам скоростта си до тръс и накрая спирам. Останал без дъх и почти без надежда, обръщам глава. Три вагона по-назад има отворена врата.

Отново се хвърлям напред, като ги броя, докато отминават нататък.

Един, два, три…

Посягам към желязната ръчка на вратата и скачам нагоре.

Левият ми крак и лакътят ми са първото, което се удря в нея, а после и брадичката ми се забива в металния й ръб. Вкопчвам се с всичка сила във вратата с две ръце и един крак. Шумът е оглушителен, а челюстта ми се удря ритмично върху железния ръб. Усещам мирис, който може да е или от кръв, или от ръжда, и за миг се питам дали пък не съм си разбил зъбите, преди да осъзная, че този въпрос е на път да се превърне в упражнение по съвсем безполезно теоретично разсъждение: увиснал съм опасно на ръба на вратата, а десният ми крак е насочен към колелетата. С дясната си ръка се вкопчвам в ръчката, а с лявата се улавям за пода на вагона така отчаяно, че изпод пръстите ми се откъртват парченца дърво. Знам, че съм загубена кауза — нямам почти никаква опора под краката си, а левият ми крак се полюшва към вратата в равномерни тласъци. Десният ми крак е увиснал толкова надолу под влака, че просто знам, че ще го загубя. Дори се подготвям за това, като стискам здраво очи и зъби.