Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 14

— Но… Не разбирам. Дори и да е приемал заплащане под формата на, ъъъ… както и да е, как така всичко принадлежи на банката?

— Те не можеха повече да си плащат ипотеката.

— Родителите ми нямаха ипотека.

Той изглежда смутен и скръства пред гърдите си изпънатите си пръсти.

— Ъъъ, в действителност имаха.

— Не, нямаха — възразявам. — Живееха тук от почти трийсет години. Баща ми спестяваше всеки спечелен цент.

— Банката фалира.

Присвивам очи.

— Стори ми се, че току-що казахте, че всичко отива в банката.

Той въздъхва дълбоко.

— Това е друга банка. Сключи с тях договор за ипотеката, когато тяхната банка фалира — обяснява и не мога да преценя дали се опитва да си придаде търпелив вид и се проваля с гръм и трясък, или ми прави откровен намек да напусна кабинета му.

Не бързам с отговора си, преценявам възможностите, с които разполагам.

— А мебелите в къщата? И онези в кабинета? — питам накрая.

— Всичко отива при банката.

— А ако реша да се боря?

— Как?

— Ако се върна и поема кабинета и се опитам да плащам вноските по ипотеката?

— Нещата не стават по този начин. Кабинетът не е твой, за да го поемеш.

Взирам се в Едмънд Хайд, облечен в скъпия си костюм, седнал зад скъпото си бюро, пред подвързаните си с кожа книги. Зад гърба му слънчевите лъчи се промъкват в стаята през скрепените с олово стъкла на прозореца. Изведнъж ме залива вълна от презрение: обзалагам се, че този човек никога през живота си не е приемал заплащане под формата на фасул и яйца.

Навеждам се напред и срещам погледа му. Искам това да се превърне и в негов проблем.

— Какво трябва да направя? — питам бавно.

— Не знам, синко. Ще ми се да знаех. Страната ни изживява тежки времена и това е факт — обляга се назад на стола си с все още изпънати пръсти и накланя глава настрани, като че ли току-що му е хрумнало нещо. — Предполагам, че би могъл да отидеш на запад — размишлява на глас той.

И аз осъзнавам, че ако не изляза от кабинета му още в този миг, ще му прасна един. Надигам се, нахлупвам шапката си и напускам.

Когато стигам до тротоара, изведнъж осъзнавам и нещо друго. Не мога да измисля друга причина, поради която родителите ми да имат нужда от ипотека, освен една: да могат да платят обучението ми в „Бръшляновата лига“.

Болката от това внезапно откритие е толкова силна, че се превивам на две, стиснал корема си с ръце.

Тъй като не ми идва наум никаква друга възможност, се връщам в училището — едно временно в най-добрия случай решение. Стаята и храната са ми платени предварително до края на годината, но дотогава остават само шест дни.

Пропуснал съм цяла седмица лекции. Всички горят от желание да ми помогнат. Катрин ми подава бележките си и после ме прегръща по начин, който загатва, че ако направя обичайния си опит, може да срещна по-различен прием. Отдръпвам се. За пръв път откакто се помня, сексът не ме интересува.

Не мога да ям. Не мога да спя. И със сигурност не мога да уча. Взирам се в един и същи абзац в продължение на четвърт час, но не мога да разбера написаното. Как бих могъл, когато зад думите на бялата хартия на страницата виждам да се върти безкрайна лента на смъртта на родителите ми? Когато виждам как бледобежовият им буик прелита през мантинелата на моста и се прекатурва надолу, за да избегне сблъсъка с червения камион на стария господин Макферсън? Старият господин Макферсън, който, докато го отвеждали оттам признал, че не бил съвсем сигурен от коя страна на пътя е трябвало да кара и си мисли, че може би е натиснал газта вместо спирачките? Старият господин Макферсън, който на един паметен Великден се появи в църквата без панталон?