Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 12

Той прочиства гърло и продължава:

— Ще трябва да се върнеш у вас още днес. Да идентифицираш телата. Ще те закарам до гарата.

Полицейският началник, член на нашата конгрегация, ме очаква на перона в цивилно облекло. Поздравява ме със сковано кимване и вдървено ръкостискане, след което, като че ли се е сетил със закъснение, ме прегръща прекалено силно. Енергично ме потупва по гърба и ме отблъсква с високо подсмърчане. После ме закарва до болницата със собствената си кола, двегодишен „Фаетон“ — сигурно му е струвал цяло състояние. Колко много неща хората биха направили по различен начин, ако знаеха какво ще се случи през онзи съдбоносен октомври.

Следователят по смъртни случаи ни отвежда на първия етаж и изчезва през една врата, като ни оставя сами в коридора. След няколко минути се появява медицинска сестра, която отваря вратата и я задържа така в мълчалива подкана.

В стаята няма прозорци. На една от стените е закачен часовник, но като се изключи това, в помещението няма никакви мебели. Подът е покрит с линолеум в бяло и маслиненозелено, а в средата на стаята са поставени две легла с колелца и на всяко от тях лежи покрито с чаршаф тяло. Не мога да асимилирам случващото се. Дори не знам от кой край са главите им и от кой — краката.

— Готов ли сте? — пита следователят, като застава между двете легла.

Преглъщам и кимвам. Една ръка ме потупва по рамото — тази на полицейския началник.

Следователят открива първо лицето на баща ми, а после и това на майка ми.

Тези двамата изобщо не приличат на моите родители и все пак не могат да бъдат никои други. Смъртта е полепнала навсякъде по тях: по многоцветния десен на смазаните им тела, синьо-виолетово на фона на безцветно, лишено от кръв бяло; в дълбоко хлътналите очни гнезда. Лицето на майка ми, която в живота бе толкова красива и спретната, в смъртта е сковано в замръзнала гримаса. Косата й е сплъстена и покрита с кръв, полепнала по вдлъбнатината на черепа й. Устата й е отворена, а челюстта увиснала, като че ли хърка.

Извръщам се настрана, докато от устата ми изригва струя бълвоч. Някой се притичва към мен с леген в ръка, но аз не успявам да го улуча и чувам как течността се плисва по пода и се разбива на пръски в стената — чувам, защото очите ми са здраво стиснати. Отново повръщам, а после пак, докато в стомаха ми не остава нищо. Въпреки това обаче оставам превит на две, разтърсван от нови и нови пристъпи на гадене, и започвам да се чудя дали е възможно човек да се обърне с вътрешностите навън.

Отвеждат ме някъде и ме слагат да седна на някакъв стол. Една любезна сестра с колосана бяла униформа ми донася кафе, което остава на масата до мен, докато стане студено като лед.

По-късно местният свещеник влиза и сяда до мен. Пита ме дали има някого, на когото да се обади вместо мен. Смотолевям, че всичките ми роднини са в Полша. Той ме пита за съседите и членовете на нашата църква, но аз не мога да си спомня нито едно име; не бих могъл, дори и животът ми да зависеше от това. Нито едно. Не съм сигурен, че щях да се сетя как е собственото ми име, ако ме бе попитал за това.